Той излезе от офиса си в „Дърксен“ и взе такси за Алеята с музеите. Чувстваше се някак особено да пътува с цивилен автомобил из Вашингтон, след като осем години не можеше да си подаде носа от Белия дом без кортеж и многобройна охрана от Тайните служби. Началничката на кабинета и този път бе доказала полезността си, като чрез своя колега — асистента на Пол Фризъл, конгресмен от Тексас — му бе уредила среща с въпросния господин. Дани и Пол се познаваха от години и макар от различни партии, бяха станали близки приятели. Той го бе видял в ресторанта на „Уилърд“, подпрян на една от масите, и бе уловил намигането му. Пол беше ветеран в петия или шестия си мандат. Старшинството в Конгреса беше всичко и Фризъл бе успял да си издейства добра служба — член на Комисията за правилниците. Но какво гласеше онази мисъл на Бен Франклин? „Усърдието е майка на късмета.“ Колко вярно! Той също бе извадил късмет, откривайки Фризъл на правилното място в правилния момент.
Таксито взе на един дъх разстоянието по Индипендънс Авеню и спря до бордюра пред Националния музей на авиацията и астронавтиката. Той плати на шофьора, който изглеждаше особено развълнуван да вози бивш президент, като му даде и 10 долара бакшиш, за да му дооправи деня. Наближаваше четири; беше топъл и слънчев пролетен следобед. Вътре беше пълно с хора, в което нямаше нищо необичайно, тъй като това беше един от най-посещаваните музеи в света. А ако трябваше да бъде честен пред себе си, Дани го предпочиташе пред всички останали в колекцията на „Смитсониън“. Космосът бе занимавал въображението му още от малък. През годините си в Белия дом бе финансирал НАСА по-щедро от когото и да било от предшествениците си и сега се питаше как ли агенцията ще работи с администрацията на Фокс.
Той сви вляво и се насочи към изложбата „Космическа надпревара“, като се опитваше да не обръща внимание на изненаданите погледи на посетителите. В залата бяха подредени модели в естествен размер на германски, американски и руски ракети. Той ги знаеше по име: Фау 2, Викинг, Минитман, Юпитер-С. Най-впечатляваща от всички беше огромната космическа станция „Скайлаб“. В далечния край, до изхода за кафенетата, беше изложен лунен модул. Шест такива бяха превозвали астронавти до Луната и обратно. Този тук беше резервен апарат, който заради късогледството на политиците от онова време никога не бе летял. Пол Фризъл беше застанал до експоната и го разглеждаше възхитено. Дани знаеше, че Пол също е маниак на тема Космос, и затова бе избрал това място за срещата им.
Той се здрависа със стария си приятел.
— Честито, сенаторе — каза Пол. — Браво на теб.
— Твоят обяд и моето назначение са свързани.
— Виждам, че отношенията ви с председателя са си все така топли. Но това не е новина за мен.
— Не би трябвало да е. Само че този път е различно. Защото се отнася до Алекс.
Пол и Алекс Шъруд също бяха близки приятели.
— Станалото е ужасно — каза Пол. — Беше добър човек и си отиде твърде рано.
Дани го поведе към съседната галерия, наречена „Отвъд Земята“, където ги очакваха големи макети на междупланетни космически кораби. В полутъмното помещение имаше по-малко посетители и те отидоха в един ъгъл, където бяха изложени космически скафандри.
— В смъртта на Алекс има доста спорни моменти — обяви Дани. — Излиза да се поразходи и пада от някаква скала? Та този човек през целия си живот е бродил из планините! Не искам да навлизам в подробности, но смятам, че случилото се повдига много въпроси. Толкова, че губернаторът на Тенеси ме изпрати тук да намеря отговорите.
— И какво общо имам аз с всичко това? — попита неговият приятел.
— Ванс е замесен. Знам, че планира нещо голямо. Но не и какво. Бас държа обаче, че ти знаеш.