— Предполагах, че ще се зарадваш. Особено предвид признанието ти, че спиш с двама мъже.
— За които така и не ме попита…
Той дръпна от лулата си.
— Просто вече не ме интересува.
— Съгласна съм — каза тя. — Бракът ни приключи. Защо тогава не ме оставиш намира и не престанеш да се месиш в това, което вършим?
— Знаеш, че не мога.
Всички възможности бяха изчерпани; Даян пристъпи към ръба на скалата и хвърли поглед към бялата пяна на бързея долу. Реката беше придошла от пролетните дъждове. Големи заоблени от течението камъни се подаваха над водата. Припомни си за своя баща и всичките му пропилени възможности. За собствения си живот през последните десет години, пълен с разочарования и изпразнен от съдържание. Беше се научила да си мълчи, да се нагажда и да се примирява, да бъде преданата съпруга на политик. Но през последните три години бе започнала да гони свои цели. Тя си помисли за неуспеха и какво би означавал той за нея, и направи нещо, което не бе правила от много време насам.
Заплака. За последен път бе плакала на погребението на баща си. Мисълта за неговата загуба се прибави към останалите й проблеми и Даян горчиво зарида. Алекс пристъпи към нея, обгърна я с ръце и я притисна до себе си. Тя му позволи да я докосне и дори сложи глава на рамото му.
— Съжалявам, Даян. Честно. Де да можех да си замълча! Но не мога…
— Всичко обърках — изхлипа през сълзи тя.
Със свободната си ръка той я потупа успокояващо по рамото, но този покровителствен жест само я разяри допълнително. Даян бавно се отдръпна назад и се отдаде на еретичната мисъл, която вече изпълваше почти цялото й съзнание. Тя се нахвърли върху него и го блъсна с рамо в гръдния кош; краката му поддадоха, главата му се отметна назад и той залитна, като се опитваше да запази равновесие. Тя се взря в очите му, зениците му излъчваха сигнали на тревога, устните му се движеха без звук. Ръката му още стискаше лулата. На лицето му беше изписана изненада.
Даян го блъсна от ръба. Няколко секунди тялото му падаше надолу, като през това време от устата му не излезе и звук. Очите й се оглеждаха във всички посоки. Наоколо нямаше никой, не се чуваше звук. Земята на километри наоколо беше собственост на Алекс. Той падна с плисък във водата, течението го повдигна нагоре, после го засмука надолу и отново, и отново той ту се подаваше, ту се скриваше. Реката беше зла и отмъстителна; също като нея скоростта на течението се увеличаваше, тялото му се носеше устремно напред. Сигурно имаше счупени кости при падането, защото не оказваше никаква съпротива, и водата скоро го погълна, отнасяйки го надалече с нестихващия си рев.
Мислите й я върнаха към настоящето, в апартамента на Алекс. Спомни си как онзи ден се бе върнала в къщата и близо час бе стояла мълчаливо с треперещи ръце, питайки се дали някой не я е видял. Все още виждаше тялото на Алекс във въздуха; отворената му уста, поемаща последна глътка въздух. Изпитваше ужас не толкова от стореното, а от мисълта, че може да я хванат.
Когато след няколко часа дойде шерифът, за да й съобщи, че са открили трупа, тя с огромно усилие на волята успя да потисне облекчението си. Нищо не сочеше зла умисъл и никой не я подозираше. Не се бяха явили и свидетели. За света тя беше жена, загубила съпруга си в трагичен инцидент. А фактът, че Алекс беше дългогодишен член на Сената, само добавяше към ролята й на опечалена вдовица. Роля, която тя изигра перфектно на погребението.
Даян пое няколко пъти дълбоко дъх и събра мислите си. Отново я обля онази мощна вълна на облекчение, която бе изпитала в деня на смъртта му. Всичко това бе останало в миналото. А бъдещето й принадлежеше, изцяло. Мобилният й телефон иззвъня; звукът я разтърси като алармена сирена. На дисплея се изписа името на Лушъс Ванс. Тя отговори.
— Трябва да се срещнем, веднага — каза й той. — Насаме.
— В града съм, в апартамента на Алекс. Мястото е идеално.
— Дай ми адреса.
53
Грант изчака, докато посетителят си тръгна. Беше чул всичко. Баща му бе дал на непознатия някакъв код, за да го изпита, и човекът от „Смитсониън“ — тъй нареченият капитан Адамс — го бе разгадал. И вероятно отговорът щеше да го отведе до Камъка сърце.
Скоро след това мъжът си тръгна, за да не слуша брътвежите на баща му за славното минало. Той чу как мрежата на входната врата изскърца на пантите си и после се затръшна. Изчака в кухнята, докато чу шума на двигателя, а после и стъпките на баща си. Грант не носеше униформата със себе си и може би трябваше да отиде и да я вземе. Но за какво му беше? Единственото, което искаше да знае за момента, бе какво и колко баща му бе казал на непознатия. Можеше просто да хвърли един бой на стареца със същия ефект.