Целият се тресеше от яд. Две години бе търпял глупостите на баща си, събирайки парче по парче информация, без нито веднъж да успее да сглоби цялата картина, а сега изведнъж да научи, че той има достатъчно бистър ум, за да напише шифровано съобщение, с което да издаде местонахождението на Камъка сърце! Усещаше, че ще се пръсне, още повече че бе чул нещо, което му се струваше важно. За някакъв дневник. Той излезе с решителна стъпка от кухнята и нахълта в стаята на баща си.
— Ти пък откъде се взе?
Грант се запита дали чертите на лицето му бяха проникнали в мъглата.
— Знаеш ли кой съм?
— Нямам представа. Да не си с капитана? Той току-що си тръгна.
— Не. Аз съм синът ти. Не можеш ли веднъж поне да ме запомниш?
Очите на баща му го гледаха с апатично неразбиране. Грант огледа набързо стаята, търсейки тетрадката, която двамата си бяха подавали. Но от нея нямаше и следа.
— Къде е тетрадката, на която си пишехте?
— Това засяга само мен и капитана. Външни лица не се допускат.
— Казвай, какъв беше този код?
— Ти какво, подслушваше ли ни? Шпионин ли си?
— Няма да питам трети път. Къде е тетрадката?
Мълчание. Грант сграбчи баща си за раменете и го разтърси.
— Какво ще кажеш за юмрук в корема? А? Това ли искаш? Тези кости няма да издържат на един хубав бой. А влезеш ли в болница, свършено е с теб. Казвай каквото те питам. Веднага!
Тялото на баща му се отпусна, главата му се люшна на една страна и той не можеше да го задържи повече, затова го тръшна в едно кресло. И тогава видя тетрадката. В задния му джоб. Грант я измъкна, но страниците бяха празни.
— Къде е? — изрева той. — Къде е написаното?
— Капитанът… го взе… със себе си…
По дяволите! Но ако старецът си бе спомнил веднъж, можеше да го направи и втори път. Особено при подходяща мотивация. Която Грант възнамеряваше да му предостави. Той хвърли тетрадката в скута му.
— Напиши същото, което беше написал на него.
— Ти знаеш как да разбиеш кода?
— Да. Да, знам.
Всичко, което можеше да изкопчи от този старец, беше добре дошло. А ако не успееше да разбие кода, Даян със сигурност щеше да успее. Поне щяха да разполагат с информацията.
— Капитанът ли те научи?
— Да, разбира се. Двамата работим заедно.
Баща му се понадигна в креслото, намери молива и започна да пише. Когато му подаде тетрадката, на най-горния лист имаше някаква неразбираема безсмислица.
ГВЪКАК СКАПУЛ ЕНИСИ
— Що за глупости? — изрева той. — Какво, да те пребия ли искаш? Това ли искаш?
Баща му поклати глава и той видя в очите му познатия страх. Аха! Най-после!
— Знаеш ли какво? — каза старецът. — Аз ще го дешифрирам. Това дали ще ти свърши работа?
— Естествено. Действай!
Баща му дръпна тетрадката от ръката му и подреди буквите в една редица.
КАКЪВГЛУПАКСИСИНЕ
— Хайде сега раздели това на думи. Можеш ли да го прочетеш?
Грант го прочете.
КАКЪВ ГЛУПАК СИ СИНЕ
Баща му стана от креслото. В ръката си държеше пистолет, насочен право в него.
— Стига игрички. Ти никога повече няма ме пипнеш.
Думите излязоха от устата му ясни, отчетливи, с познатата строгост. И с онзи твърд глас, който не бе чувал от години. И тогава Грант разбра.
— Ти си напълно с ума си!
По тънките устни се изписа усмивка.
— Повече, отколкото може да се каже за теб. Явно нямаш никакви угризения да тормозиш възрастни хора.
Грант си беше глътнал езика. Накрая успя само да каже:
— А защо ти трябваше да се преструваш? И да се оставяш да те бия?
— Защото исках да свършиш някои неща, които аз не можех. Всичко във войната е измама, но се съмнявам, че можеш да оцениш тази очевидна истина. Затова чуй какво казва един френски поет: „Когато измамиш измамника, удоволствието е двойно“.
Баща му се дръпна на метър-два назад, към прозорците, като му направи знак с дулото на пистолета да направи също няколко крачки.