Една фундаментална истина никога не се променяше. Всеки искаше да бъде запомнен. Особено президентите. Първият президентски мандат беше за вършене на работа. Вторият — за влизане в историята. При конгресмените правилата бяха различни. Нужни бяха десетилетия, за да оставиш наследство. Лушъс Ванс възнамеряваше да остави своето, предлагайки повече реална промяна от когото и да било.
— Ще спечелиш тази битка — каза Даян.
— Да, ще я спечеля. Но преди това искам да ми отговориш. Преди да направя този скок, искам да съм сигурен: има ли нещо, което ще съжаля, че не съм знаел?
Даян знаеше какво има предвид, но се направи на обидена.
— Съпругът ми е мъртъв. Защо не го оставите да почива в мир? Той загина при трагична злополука.
— А дали има някаква възможност да се е самоубил?
— Никой не е присъствал на случилото се, няма как да знаем. Мога само да ти кажа, че нищо в дните, предхождащи смъртта му, не сочи към самоубийство. Но все пак Алекс умееше твърде ловко да прикрива чувствата си.
— Искам просто да няма изненади. Дани Даниълс е политически играч и може да бъде страховит опонент.
— Теб май те е страх.
— Ни най-малко. Но е добре да познаваш противника си. Той разполага с вътрешна информация за нас. Хубаво е да разберем какво още знае.
Внезапно й хрумна една мисъл. За медальона. Даниълс й беше казал, че Алекс го бил изпуснал, докато му бил на гости. Това сигурно беше лъжа. Най-вероятно Кенет го бе дал на Алекс, а накрая се бе озовал у Даниълс. Което означаваше, че Алекс се бе доверил на стария си приятел. А това на свой ред обясняваше всичките му въпроси и кражбата на дневника. Ванс беше прав. Какво ли още знаеше Даниълс?
56
17:20 ч.
Дани откри Теди Соломон в сенатския фитнес център на първия етаж на сградата „Ръсел“. Той си спомняше за него като закътано място, един оазис на усамотение, където сенаторите можеха да идват по всяко време, за да се разтоварят и да бъдат себе си без страх от чужди погледи. Да си в политиката означаваше да не бъдеш себе си. Странно, нали? Повечето политици се опитваха да бъдат онова, което хората очакваха от тях, защото се бореха за тяхната подкрепа и парите им. Той така и не се бе поддал на това изкушение, оставайки верен на себе си, което в отделни случаи му бе докарвало и проблеми. Освен това не си падаше много по физически упражнения, но му харесваше непринудената атмосфера във фитнеса. Толкова сделки бяха сключени между гладиаторите и пътеките за бягане! Имаше отделна съблекалня и по-малко помещение за жените сенатори, но повечето от тях ползваха мъжкия салон и никой нямаше нищо против. Достъпът се контролираше с електронен код. Той не го знаеше, но служителят от охраната пред вратата на драго сърце му отвори.
Соломон тичаше на една от пътеките, размахал ръце, задъхан от усилието.
— Бас държа… че никога… не си стъпвал тук.
— Не и за да спортувам. Но съм идвал. Въпросът е какво правиш ти тук?
Вицепрезидентът вдигна рамене.
— Идвах тук като сенатор, не виждам причина да спирам сега, след като съм понижен в длъжност.
Дани се усмихна. Наоколо нямаше никой друг, за да чуе коментара.
— Трябва да поговорим — каза той.
Соломон изключи уреда.
— Изчакай за секунда.
И неговият стар приятел грабна една кърпа, отиде до вратата и каза на охраната отвън в никакъв случай да не бъдат безпокоени.
— Да си вице си има и предимства. Например че можеш да запазиш фитнеса само за себе си.
— Знам какво е намислил Ванс.
Соломон попи с кърпата потта от лицето и челото си.
— Ще използва член първи, алинея пета, точка втора от Конституцията, за да промени процедурния правилник на Камарата на представителите.
— Това е правено безброй пъти. Е, и?
— Не и по този начин.
Малко преди това, докато слушаше обяснението на Пол Фризъл за случващото се, Дани се бе сетил за дневника на Кенет Лейн. Най-после нахвърляните в него опорни точки започваха да придобиват смисъл.