Костите на скелета бяха измерени, фотографирани, прегледани на рентген, каталогизирани, почистени и поставени всяка в отделна найлонова торбичка. В 13:00 ч. на 5 октомври 1973 г., петък, група свидетели се събраха в ремонтната работилница на Природонаучния музей. В ковчега бяха поставени написани на машина протоколи, описващи причините за и обстоятелствата по отварянето му, както и състоянието на останките към момента на отваряне. Капакът на медния контейнер бе запечатан чрез запояване и контейнерът бе превозен с автомобил обратно. В 13:45 ч. на 5 октомври контейнерът бе върнат в богато резбования махагонов ковчег с шест дръжки от чисто сребро и сребърна табелка с името на Смитсън. След това ковчегът бе поставен в основата на саркофага и закрит с желязна плоча до пристигането на мраморния панел от Италия.
— Въпросният панел пристигнал едва през февруари седемдесет и четвърта — каза Стам. — Така че Брекинридж разполагал с четири месеца, за да отстрани желязната плоча и да скрие в основата всичко, което си пожелае. Все пак бил е уредник и е имал достъп.
Малоун си спомни какво му бе казал Уестън за враждата.
— Дейвис Лейн е искал да се добере до златото. Предполагам, че без Камъка сърце е невъзможно то да бъде открито. И така, Брекинридж си е измислил причина да отвори гроба на Смитсън и е пъхнал камъка вътре, където никой не би се сетил да го търси. Той дори го казва в доклада си: „Не виждам повече причини за бъдеща ексхумация на останките“.
— Тук обаче греши — отвърна Стам. — Ще отворим ковчега тази вечер. Но едно нещо не ми дава покой. След всичките тези години защо му е трябвало на Брекинридж да ти посочва мястото?
— Старецът очевидно искаше да го знаем.
Малоун обмисляше плана си за действие. Щеше да му трябва помощ. И той позвъни в щаба на отряд „Магелан“.
59
Грант пътуваше на задната седалка на собствения си автомобил. Отпред седяха баща му и единият от мъжете, които го бяха смлели от бой. Коремът още го болеше от ударите, но щеше да оживее. Бяха му отнели мобилния телефон заедно с пистолета. Чувстваше се безпомощен като наказано дете. Доскоро се беше мислил за всесилен, а изведнъж се бе превърнал в нищо. Бе подценил баща си. Нещо повече — оставил се бе старецът да го използва. Питаше се дали нещо от онова, което бе постигнал, беше реално, или всичко бе част от сценарий, в който му беше отредена ролята на статист.
— Има някои неща, които трябва да знаеш — обади се баща му от предната седалка. — Като този път ще ти ги кажа и без обичайните ти методи на убеждение.
— Няма ли да престанеш да се заяждаш? Горилите ти вече ми показаха какво мислиш по въпроса.
— Прощавай. Стар съм вече и имам толкова малко забавления. Всъщност ти си ми единственото.
— Обидите ти също не остават незабелязани.
Баща му се обърна и го изгледа.
— А какво ще кажеш просто да ти пусна един куршум в черепа и да приключа с теб?
Тонът му показваше, че ни най-малко не се шегува.
— Карай по същество. Какво искаше да ми кажеш?
Ангъс Адамс се радваше на срещата си с Джоузеф Хенри. За последен път се бяха видели в деня на пожара, 24 януари 1865 г. От тогава бяха минали девет години. Много неща се бяха променили. Двамата седяха в кабинета на Хенри на първия етаж. Замъкът беше реставриран, сградата отново работеше като оживен, посещаван музей, а отвътре изглеждаше доста различно.
Слава богу, войната бе приключила. Това бяха тежки години за всички. Особено за шпионите. След примирието много от тях се укриха или смениха името и самоличността си, опитвайки се да избягат от една кариера, изградена върху лъжи и измама. Усещането за негодност, безсилие и депресия беше повсеместно. Самоубийствата бяха зачестили. В което нямаше нищо изненадващо. Когато един шпионин загуби самообладание, смъртта е близо. Някои от тях бяха преследвани и избивани като дивеч от федералната армия. Без съд и присъда — просто ги разстрелваха на място и ги оставяха да гният в полето. Колкото повече вреди им бе причинил даден шпионин, толкова по-настървена беше гонитбата. А Ангъс Адамс беше един от най-добрите и федералните го бяха издирвали под дърво и камък. Но той се бе укрил на място, където никой не би се сетил да го търси.