— Много се развълнувах, когато получих телеграмата ти, че смяташ да ни навестиш — каза Хенри. — Все се питах какво ли става с теб.
— В деня на пожара едва успях да се измъкна от града. Явно мисията ми е била разкрита.
Хенри му доразправи за случилото се през онзи ден.
— Федералните издирваха държавния архив на Конфедерацията. Знаеха, че е евакуиран от Ричмънд и е даден за съхранение на „Смитсониън“. Капитанът, когото беше спасил, дойде да ме види няколко дни по-късно и поиска да знае защо ключът и дневникът ти са на бюрото ми. Казах му, че си бил при мен и си искал да направиш дарение на института, но пожарът е прекъснал разговора ни, при което аз така и не съм научил повече подробности. Казах му също, че си ги оставил на бюрото ми, когато си разбрал, че сградата гори. Тогава той ми призна за яростната схватка между двама ви в моя кабинет, а аз му казах, че съм те видял как го изнасяш навън и спасяваш живота му. От благодарност той реши да остави нещата без последици за всички заинтересовани страни.
— Много великодушно от негова страна, като се има предвид, че е останал без ключ и без дневник.
— Благодарение на твоята съобразителност.
— Благодаря на Всевишния, че Мариана Маклафлин беше тук, за да ме измъкне незабелязано. Какво става с нея?
— Още си живее тук, в същата къща. Мога да ти уредя среща, ако искаш.
— По-добре да не се показвам много пред хора.
— А с теб какво става, Ангъс?
— Преселих се на запад и живея там от войната насам. В територията Ню Мексико.
— Ти беше там на изследователска експедиция през петдесет и четвърта.
— Да. Толкова бях запленен от видяното, че си казах: там искам да живея. Имам ранчо в планините Сангре де Кристо, близо до Рио Гранде. Къщата се слива с природата. Да можеше да я видиш…
И той разправи на стария си приятел за дома, който си бе построил. За ежедневните си грижи по хранене на добитъка. За вечерите на верандата, където сред вечерния хлад си почиваше от лятната жега. А пък нощите… Толкова тъмни! Единствената светлина идваше от огънчето на пурата му, единственото неудобство — от жилещите комари…
— Истинска напаст — каза той на Хенри. — Или свикваш да те жилят, или се научаваш как да ги трепеш с длан. Единственото нещо, което ги отблъсква, е количка, напълнена с изсушен тор. Палиш го и поставяш количката откъм наветрената страна, за да може миризливият дим да идва към теб.
— Звучи прекрасно. Радвам се, че нещата са се наредили добре. Още ли рисуваш?
Бившият му началник изглеждаше уморен, годините започваха да му личат. Сигурно наближаваше осемдесет, но все още отговаряше за най-великата научна институция на Америка.
— Понякога се връщам към четката и платното. Доставя ми удоволствие.
— Ти беше един от най-добрите ни илюстратори. Харесвах рисунките ти.
— Радвам се, че войната не ви е струвала скъпо.
— Бяха тежки години. Имахме толкова малко пари. Едва успявахме да държим вратите на института отворени. Но се съвзехме и сега сме в разцвет.
Това беше добра новина.
— Онзи пожар сякаш беше изпратен от Бог.
— Каква е била причината?
— Глупост. На работещите в картинната галерия им станало студено, донесли си печка и вкарали кюнеца в нещо, което помислили за комин. Всъщност това била кухината между двойните стени. В течение на седмица под покрива се събирали искри, докато накрая лумнал пожар.
— Винаги съм си мислел, че е било работа на янките. А се оказа просто съвпадение, че стана точно в онзи АСИ.
— Понякога съдбата е на наша страна. Имаше въпроси, но всичко приключи бързо.
— Много ли картини бяха погубени?
— Повечето от работите на Чарлс Кинг и Джон Станли бяха унищожени. Индианските им портрети вече ги няма. Старейшините на чероки. Воините на потаватоми. Вождовете на племето на осейдж. Може би най-ценната колекция в страната. Огромна загуба.
Той си ги спомняше всичките след безбройните часове, прекарани в картинната галерия.
— Освен това загубихме всички лични вещи на Смитат — продължи Хенри. — Куфарите му, чадъра, бастуна, сабята, походната му лаборатория. За късмет, библиотеката му се съхраняваше другаде и оцеля.