Което го върна към целта на посещението му. Той посегна към кожената чанта, с която бе пътувал във влака, и извади от там два предмета.
— Мисля, че е дошло време най-после да ти върна това.
Подаде му ключа. Беше същият от деня на пожара. Хенри го пое от ръцете му.
— Добре че след пожара не остана у мен. Тогава не можехме изобщо да се доближим до онези документи. Архивите още ли съществуват?
— Да. Но са преместени. А и се боя, че трябва да останат скрити, поне още известно време. Знай, че са в безопасност и че държа в един момент „Смитсониън“ да си ги прибере точно както Джеф Дейвис искаше.
— Какво ще рече „още известно време“?
— Седемдесет и пет години.
— Дали ще издържат толкова?
— Мисля, че да. Аз съм се погрижил.
— Рицарите още ли ги има?
— Има ги. Но нещата се променят.
Хенри огледа ключа.
— А тогава какво да правя с това?
— Пази го.
Той му подаде и втория предмет, който бе извадил от чантата си.
— Полевият ти дневник.
— Леко се различава от оригинала. Преписах го на чисто, без прахта и мръсотията. Исках да ви го заема за известно време. Моите наблюдения от първата експедиция на „Смитсониън“ в Югозападните територии.
Хенри прелисти набързо изписаните на ръка страници.
— Прекрасно изглежда. Виждам, че художническият порив в теб не е отслабнал.
— Аз съм човек с много недостатъци, който просто е имал късмета да стане свидетел на исторически събития. Този дневник ще бъде отлична добавка към колекциите ви. Мисля, че седемдесет и пет години са повече от достатъчно.
Той забеляза, че Хенри веднага направи връзката с ключа.
— След което можете да го изпратите на семейството ми в Джорджия.
— За теб, стари приятелю, дадено! Не се съмнявам, че твоите записки ще бъдат оценени подобаващо от геолози и географи. Те са първите наблюдения от този район. Кажи ми, има ли големи промени от тогава?
— Никакви. И това е една от причините да ми е толкова приятно да живея там.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Грант баща си.
— Онези от нас с ръководни позиции в ордена знаем точно какво е сторил Ангъс Адамс в онзи ден. Документирал е осъществяването на първоначалната си мисия с една промяна. Вместо да запази за себе си дневника, го е върнал на „Смитсониън“.
— А ключът?
— Ключът е все още важен, затова трябва да го прибереш.
Той го бе оставил при Даян в апартамента на Алекс Шъруд.
— Ти нали разбираш, че госпожа Шъруд не ни е нужна? Можем да открием златото и без нея. Но ни трябва ключът.
— А аз си помислих, че нямате повече полза от мен.
— Можеш да изкупиш греховете си.
Той знаеше какво се очаква от него да каже.
— Ще взема ключа.
Баща му се усмихна.
— Така си и знаех. Кажи ни къде е и веднага ще отидем там. Имаме време.
Грант се качваше по стълбите към апартамента на Шъруд; сградата беше притихнала, повечето от обитателите й още не се бяха прибрали от работа. Той се опитваше да измисли претекст, с който да измъкне ключа от Даян. Можеше просто да й го вземе, но бе решил да не изгаря изцяло мостовете към нея. Поне засега.
Стигна до вратата на апартамента и тихо почука. Никакъв отговор. Опита повторно, този път малко по-силно. Отново никакъв отговор. Той завъртя топката. Заключено. Къде, по дяволите, бе отишла тя? Можеше да й позвъни по телефона, но това само щеше да повдигне въпроси. Грант застана неподвижно, но не долови никакъв шум. Надяваше се никой от съседите на етажа да не си е вкъщи. Вдигна десния си крак и ритна вратата. Тя се разтресе, но не поддаде. Още един ритник и от касата се разхвърчаха трески, а вратата се отвори навътре. Той влезе и видя ключа на бюрото. Апартаментът беше празен. Даян сигурно беше излязла.
Идеално. Той грабна онова, за което бе дошъл, и си тръгна.
Телефонът на Дани избръмча в джоба му. Той все още беше във фитнес клуба заедно с вицепрезидента; двамата обсъждаха какво да правят.