— За какво намекваш?
Той не отговори.
— Зададох ти въпрос. Отговаряй, дяволите да те вземат!
— Трябва да си притеснена.
— Това не е отговор.
— Права си, не е. Но каквото и да е взел човекът, разпил апартамента ти, би трябвало да те притеснява.
— А ти просто се случи наблизо, така ли?
— Мъжът, проникнал тук, снощи уби човек. Възможно е да е прострелял и федерален агент. Аз го издирвам. Има родилно петно на тила си и беше с тъмна къдрава коса, сега подстригана късо.
Какво й бе казал Грант? Имал нужда от подстригване.
— Нямам представа кой е.
— Наистина ли? Понеже мъжът, когото беше изпратила тук преди няколко дни да вземе бележника и книгите на Алекс, имаше къдрава кафява коса и родилно петно.
Как, за бога, бе научил всичко това?
— Махай се оттук! Вън! Веднага!
Трябваше да е по-внимателна. Гневът издаваше отчаяние. А тя не искаше той да забележи това.
— Медальонът, който ти върнах, символизира Рицарите на Златния кръг — каза той. — И ти имаш такъв по собствените ти признания. Алекс беше изхвърлил неговия. Той не приемаше онова, което планирате ти, брат ти и Ванс. А сега е мъртъв. Какво невероятно съвпадение.
— Ти си едно надуто арогантно копеле. Винаги си бил такъв. Полийн най-после видя какво представляваш и се махна. Браво на нея. Жалко, че дъщеря ти пропусна този шанс.
В очите на Дани проблеснаха гневни искри. Тя бе минала границата. Но и той имаше вина — беше я притиснал, надявайки се на самопризнание. Вместо това Даян бе минала в атака, целейки се в единственото му слабо място. Но проклет да беше, ако й позволеше да използва дъщеря му като оръжие срещу него.
— Мери, лека й пръст, си отиде поради моя небрежност. Това е факт. И болката никога няма да ме напусне. Ти, от друга страна, сякаш не изпитваш нищо от загубата на съпругата. Наблюдавах те на погребението. Да, изигра ролята си на скърбящата вдовица. Но впоследствие, на верандата, забрави всичко в компанията на Лушъс Ванс. Видях целувката. Чух какво си казахте. Ти си лъжкиня и измамница. А подозирам, че и убийца. Не мога да го докажа. Поне засега. Но един ден ще мога. Вярвай ми.
Той тръгна към вратата.
— Имам само три думи да ти кажа — промърмори тя.
Дани лесно можеше да си представи какво гласяха те. Но Даян трябваше да осъзнае сериозността на ситуацията. Затова той се обърна към нея и насочи обвинителен пръст в лицето й.
— Една жена, която обичам, се бори за живота си в болница благодарение на партньора ти, който и да е той. И аз смятам да му отмъстя, както и на теб.
Дани си тръгна.
Отвън, в коридора, забеляза открехнатата врата на отсрещния апартамент и различи лицето на Тейсли. Тя сигурно бе чула всичко, което си бяха казали. Погледите им се срещнаха, той поклати глава и й направи знак да се прибере вътре и да заключи вратата. Засега тя не беше част от тази история. И той нямаше намерение да я намесва.
Дани слезе по стълбите и излезе от сградата. Трябваше да се върне в болницата, да бъде при Стефани. Агентът на „Магелан“, оставен да я пази, му се бе обадил преди малко, за да му каже, че нямало промяна в състоянието й. Все още била в кома. Докторите я били оставили да си почива; това според тях било най-доброто лекарство засега. Операцията изглеждала успешна. Нямало вътрешни кръвоизливи. Всичко това звучеше добре. Но състоянието й си оставаше все така критично.
Той трябваше да намери такси, но си каза, че на тази тиха уличка едва ли ще може, затова се обърна и тръгна по тротоара към оживения булевард. Зад себе си чу равномерното боботене на приближаващ се автомобил; предпазлив както винаги, той се извърна и погледна през рамо. Промяната в звука на двигателя му показа, че автомобилът забави ход. След което спря. Дани се обърна и видя черен седан, подобен на хилядите други, кръстосващи улиците на столичния град. Задната врата се отвори и от колата слезе конгресмен Пол Фризъл.
— Един човек иска да разговаря с теб — каза старият му приятел; очите му не изразяваха нито дружелюбност, нито враждебност.
— Аз искам ли да говоря с него?
— Мисля, че е в твой интерес.
— Има още неща, които не си ми казал, нали?
— Още много, Дани.
61
Малоун и Рик Стам изкачиха стъпалата към верандата на къщата на Франк Брекинридж. Вечерният здрач бе преминал в мрак, часът наближаваше осем. Предната врата беше все така отворена, но вътре не се виждаше светлина. Котън почука по касата и надникна през мрежата. Предишния път се бе наложило да направи няколко опита, преди старецът да реагира.