Мобилният му телефон избръмча. Мислено се помоли да е Касиопея. Нямаше вест от нея, а двата му опита да й позвъни бяха останали без отговор. Но на дисплея се изписа името на Дани Даниълс.
— Донеси ми един нож от кухнята — каза той на Стам и чукна дисплея, за да отговори.
— Твоят убиец си е сменил прическата — каза Даниълс.
Малоун изслуша описанието на новия му външен вид.
— Знаем кой е — каза в отговор той, като предаде на бившия президент какво бе научил току-що.
— Нека му дадем да се разбере на тоя негодник!
— Работя по въпроса. Ще ви държа в течение.
Стам се върна с кухненски нож. Малоун започна да удря ключалката на радиошкафа; разхвърчаха се трески от сухото дърво и след малко тя падна и вратичката увисна на пантите си. Вътре имаше купчина стари плочи с изпокъсани обложки, които едва ли оправдаваха стоманеното резе. Той ги измъкна и тогава забеляза, че вътрешните и външните размери на шкафа не съвпадат. Полицата по средата не потъваше толкова дълбоко навътре, колкото можеше да се очаква. Той почука с кокалчетата си по задната стена, после прекара върховете на пръстите си по ръба, докато не напипа металната пластинка. Натисна я.
— Наблюдателен си — каза Стам.
— Толкова много хора са се опитвали да ме убият през годините…
Задната стена се освободи с щракване, разкривайки тайника. Вътре имаше книга. Стам се пресегна и я извади, крепейки я върху разтворените си длани, сякаш беше от стъкло. Малоун разбираше вълнението му. Томчето изглеждаше в отлично състояние, синята му кожена подвързия беше като нова, ръбовете на страниците блестяха от позлата.
— Отвори го — каза той.
Стам внимателно отгърна предната корица и отдолу се показа титулна страница, красиво изписана на ръка със старинен калиграфски почерк:
Бележки и наблюдения от една експедиция
до новоприсъединения американски Югозапад
Май 1854 — март 1856 г.
С любезното разрешение на Регентския съвет
на института „Смитсониън“
Съставил: Ангъс Адамс, слуга на вярата
— Това е дневникът на Адамс — каза Стам.
При мисълта, че неговият съименник и предтеча бе създал тази книга, Малоун усети как по гръбнака му преминаха тръпки.
— Нашите архиви сочат, че би трябвало да е върнат на семейството ти през петдесет и втора година. Но сега знаем какво всъщност се е случило. Брекинридж го е откраднал.
— Когато бях тук, той ми каза, че го е скрил, но аз не обърнах внимание на думите му. Казах си, че човекът бълнува. Какво има в този дневник, че е толкова важно?
— Честно, не знам.
— Но Уестън би могъл да знае, нали?
Стам не отговори. Той посочи с пръст последните три думи на страницата.
— Слуга на вярата. Това е точен цитат от Конския камък. А обърна ли внимание на корицата?
Релефно отпечатани върху кожената подвързия бяха цифрите 4 и 8. Той обърна книгата. Отзад, горе и долу вляво се виждаха буквите N и P.
— Тези цифри и букви са от Вещерския камък.
— Това едва ли е съвпадение — каза Стам.
— Нали? Ние отдавна преминахме етапа на съвпаденията. Всичко, което се случва около нас, следва някакъв замисъл.
— И как ще постъпим сега?
— Никак. Поне за момента. Първо трябва да проникнем в онази гробница.
62
Грант се бе върнал отново в Замъка, този път придружен от баща си. Двамата бяха успели да се вмъкнат вътре с последните посетители за деня, като се бяха помотали около експонатите на приземния етаж, преди да преминат в Шърмър Хол — там, откъдето бе избягал първия път.
— Тук е променено — бе казал Франк. — Правили са ремонти, боядисвали са.
— Ти не си идвал тук от пенсионирането си?
— Не съм изпитвал нужда.
Една от промените беше присъствието на камери. От които немалък брой бяха в Шърмър Хол.
Магнитната карта на Мартин Томас беше у него, но той си каза, че би било глупаво да я ползва отново. След преживяното в Залата с вкаменелостите знаеше, че го следят. Което го бе накарало да попита баща си какво изобщо правеха тук, но старецът му бе отговорил, че нямат избор. Тъкмо тук, в Шърмър Хол, преди двайсет и пет години се бе провела церемонията по пенсионирането на баща му. Въпросния ден залата беше пълна с колеги, дошли да го изпратят. Днес тълпите бяха изцяло от туристи. В северната стена, близо до един от ъглите, се намираше същата сводеста врата, която помнеше от едно време. Беше с табелка: вход ЗА външни ЛИЦА ЗАБРАНЕН. Бравата беше във вид на топка с обикновена ключалка. За негова изненада, баща му извади от джоба си ключ.