Което означаваше, че ковчегът трябва да бъде изваден. Малоун бръкна вътре и хвана едната сребърна дръжка. Ковчегът се плъзна навън с известна съпротива. Той си спомни, че според доклада на Брекинридж останките на Смитсън били поставени в запечатан меден контейнер, който на свой ред прилягал плътно в дървения ковчег. Стам застана от едната страна, Малоун заобиколи от другата и двамата заедно извадиха ковчега и го поставиха на пода.
— Май Смитсън не може да намери покой на онзи свят — каза Стам — За четвърти път му местим костите.
Малоун приклекна и надникна в празната ниша. В дъното й забеляза някакъв предмет. Пресегна се и внимателно го придърпа към себе си, докато пред очите му не се разкри камък с формата на сърне, по трийсетина сантиметра дълъг и широк и около два пръста дебел.
Бавно и много предпазливо той го извади навън.
Върху лицевата му страна бяха гравирани множество лъкатушещи линии, но тази в центъра, с поставени на равни разстояния точки, се набиваше в очи. Същата като на Камъка от Пътеката. Само че този път имаше крайна точка със стрелка и обърнато U, символизиращо мина.
Той внимателно обърна камъка от другата страна и видя, че на гърба му по диагонал бяха издълбани шест малки правоъгълника. Малоун предположи, че се поставя с лицевата страна нагоре в сърцевидната вдлъбнатина на Камъка от Пътеката, който ги очакваше в Музея на американската история. Камъкът сърце щеше да образува заедно с него шифрована карта.
Както се бяха споразумели предварително, Стам бързо щракна няколко кадъра на камъка с 35-милиметровия фотоапарат, който бе донесъл от кабинета си, после още няколко с мобилния си телефон.
— А сега да затворим гробницата…
В този момент осветлението угасна. Цялата сграда потъна в мрак.
63
Дани пътуваше на задната седалка; до него седеше Фризъл. Отпред бяха шофьорът и още един мъж, които през цялото време мълчаха. Той познаваше този тип хора. Вършеха каквото им се кажеше. Кого всъщност бяха изпратени да пазят? Той си даваше сметка, че който и да беше желаещият да разговаря с него, бе проявил достатъчно съобразителност да изпрати Фризъл, защото Дани не би се качил в колата с кого да е.
— В какво си се замесил? — попита той тихо приятеля си.
— По-добре се запитай в какво ти си се замесил.
Известно време пътуваха мълчаливо, докато колата пое в посока запад към вътрешността на Вирджиния.
— Слава богу, че нямам охрана — каза Дани, опитвайки се да разведри атмосферата. — Тогава малката ни разходка щеше доста да се усложни.
— Едва ли — отвърна Пол.
Дани забеляза, че старият му приятел е напълно сериозен — толкова сериозен, колкото никога преди не го бе виждал.
— Ти за Ванс ли играеш? Съгласен ли си с онова, което е намислил?
— Съгласен съм с целите му, но не и с него самия или с методите, които прилага.
Странен отговор. И тогава Дани си спомни какво му бе разказал Котън за Рицарите на Златния кръг.
Той протегна ръка.
— Вътре ли си?
Фризъл го огледа строго, преценяващо, после пое подадената му ръка и отвърна:
— Вътре съм.
И двамата се здрависаха със сплетени пръсти; усещането беше доста особено. Пол пръв отдръпна ръката си.
— Знам, че не си член на ордена. Но се радвам, че си даваш сметка какво означава това.
— Може би не си давам. Имаш предвид измяна?
— Никога!
След Феърфакс колата отби на един необозначен тъмен разклон. Дани беше любопитен да знае къде го водят, но заедно с това го измъчваше и мисълта за Стефани. С това пътуване той отлагаше връщането си при нея в болницата. Но знаеше какво би му казала тя.
Забрави за мен и си върши работата.
Пътуваха около километър и половина по неосветено шосе, докато накрая спряха на празен паркинг пред затворена крайпътна закусвалня. Двамата мъже на предната седалка бързо слязоха, за да им отворят вратите.
— От доста време не ми бе оказвана такава любезност — заяви Дани.
— Натам — само каза Пол, сочейки с ръка сградата.
Приближиха се до входната врата, която беше отключена, и влязоха вътре. Миризма на белина и старо олио го удари в носа. Нито една лампа не светеше, заведението тънеше в мрак.
— Влизайте, господин президент — чу се глас от другия край на помещението.