— Брекинридж е имал ключ? — попита Малоун.
— Очевидно.
Двамата заслизаха по стълбището, понеже Стам вече му бе обяснил, че освен ако мъжете не се научеха да летят, от горните етажи няма изход навън. В подземието влязоха в кабинета на Стам. И чуха движение.
Грант забеляза, че баща му далеч не е толкова енергичен, колкото държеше да си мислят околните. Слизането им бе отнело твърде много време, а бягството по коридорите се забави допълнително от факта, че Франк се беше задъхал. За жалост, тази мисия беше предвидена да се изпълнява от двама души.
Той знаеше, че са се насочили към Рипли Сентър, който се падаше отвъд квадратния вътрешен двор и градините на института, дори по-ниско от подземието, където се намираха в момента. Сградата беше вкопана в земята и в нея се помещаваха картинни галерии, офиси и конферентни зали. Входът за публика беше на нивото на земята; минаваше се през един павилион с меден покрив непосредствено до Замъка, но по-нататък имаше и няколко аварийни изхода.
Вървяха по дългия коридор, който щеше да ги изведе до една двойна врата, откъдето щяха да вземат асансьора и после по стълбището, водещо надолу към центъра. Грант винаги бе намирал за необичайно за най-горния етаж да се натиска бутон 1, а за най-долния — 3.
Засега като че ли никой не ги преследваше. Баща му обаче беше останал без дъх. Слязоха с асансьора до равнището на конферентните зали и излязоха от кабината. С високите си тавани и осветени стъклени панели помещението по нищо не приличаше на подземие.
— Насам — каза баща му.
Малоун беше застанал до вратата, която водеше от кабинета на Рик Стам към подземието на Замъка. Двамата се бяха отказали да преследват натрапниците по-нататък.
— Ти се оказа прав — каза Стам.
След като Малоун установи, че Брекинридж иска от тях да отворят гробницата вместо него, а после разбра и че синът е убиецът, когото търсеха, двамата се обадиха на охраната и разпоредиха засилено видеонаблюдение на двата входа на Замъка. Почти веднага баща и син бяха забелязани да влизат поотделно. Срещнаха се в Шърмър Хол. Оттам Стам заключи, че се крият някъде из горните етажи на кулата, както се и оказа. Планът предполагаше да пожертват Камъка сърце, но основната им цел бе да си набавят достатъчно цифрови снимки. И те я бяха постигнали.
От дома на Брекинридж той се бе обадил на отряда; междувременно още двама агенти бяха изпратени във Вашингтон, за да разследват стрелбата по Стефани. Малоун поиска двамата да бъдат зачислени под негово командване. Макар вече да не беше служител, а само понякога да го наемаха да помага срещу хонорар, хората в Атланта държаха на неговото съдействие и с радост удовлетвориха желанието му. Затова той даде указания на двамата агенти какво точно се очакваше от тях.
— Камерите отново са включени — каза Стам.
Той пристъпи към бюрото си и видя как двамата Брекинридж преминаха през Рипли Сентър, после се изкачиха по стълбите и потънаха в градините.
— Позна! Измъкнаха се точно както бе предвидил.
— Познавам си сградите. Поне колкото Брекинридж.
Но бягството трябваше да бъде убедително. Затова той им бе уредил едно прощално шоу.
Грант следваше баща си; двамата излязоха от павилиона и тръгнаха през градините между Замъка и Индипендънс Авеню. Наоколо се разхождаха хора и се наслаждаваха на осветените лехи с пролетни цветя; портата „Ренуик“ стоеше отворена до късно през нощта.
— Моят човек — каза Франк — трябва да ни чака в колата.
Той все още носеше Камъка сърце. За разлика от по-плътния камък от Залата с вкаменелостите този изглеждаше доста крехък. Двамата забавиха крачка, като си даваха вид, че не бързат, защото наоколо освен хора имаше и камери. Но никой не им обръщаше внимание. Продължиха да крачат към портата. От другата й страна се чуваше тътенът на Индипендънс Авеню, оживения булевард, който вървеше успоредно на Алеята и стигаше чак до Капитолийския хълм.
Баща му мина пръв през портата.
— Спри! — чу се глас зад тях.
Грант погледна през рамо. Отнякъде се бе появил униформен пазач. Той знаеше, че пазачите са невъоръжени, но този носеше портативна радиостанция. Грант имаше около трийсет метра преднина и я използва в своя полза, като мина забързано през портата.
— Спри! Веднага!
Колата с шофьора ги чакаше, паркирана незаконно до бордюра на аварийни мигачи. Слава богу. Баща му вече се качваше на задната седалка. Той се затича и скочи вътре след него, като придърпа вратата след себе си. Двигателят изрева и колата потегли.