— Както постъпи с хората ми в Арканзас?
— Насилието не ми е чуждо, нито на тези, които работят за мен. В Арканзас имаше двама агенти, с които се сблъскаха твоите наемници. Знаех всичко за Тери Морз и за онова, което е охранявал. Затова изпратих рицарите да овладеят положението, както и направиха. А докато бяха там, прибраха и златото от тайника. Съкровището е много по-голямо от онова, което откри в Кентъки. Даян Шъруд те насочваше, но аз се погрижих да отстраня всички препятствия по пътя ти. Допусках, че са ти нужни пари, а държах и да продължаваш да вършиш това, което исках от теб.
— Едва ли си прибрал съкровището от Арканзас само от грижа за мен.
— Надявах се да е жест на помирение, с който да умилостивя нашия командир. Не съм против целите му, просто не виждам причина да посяга на трезора, за да ги постигне. Слава богу, Вещерският камък и Сърцето са при мен, така че всичко е под контрол.
— Ти нали си даваш сметка, че на отсрещната страна всъщност камъните не са й нужни? Не сме в деветнайсети век. Една компютърна програма може да сглоби изображението. Двамата мъже в криптата на Смитсън заснеха този твой Камък сърце, преди да угаснат светлините.
— Това не е най-големият им проблем.
Грант зачака обяснението.
— Отправната точка. Представа си нямат къде е. А Америка е голяма…
— Но ти я знаеш?
— Разказах ти за Ангъс Адамс и посещението му в „Смитсониън“, когато връща ключа и дневника. Адамс е рицарят, който е създал трезора и камъните.
— Дневникът. Той ли е отправната точка?
— Да. Аз съм го скрил.
Малоун се тревожеше за Касиопея. Надеждата му беше чипът да ги отведе до нея. От щаба на „Магелан“ нямаше отговор, но той беше сигурен, че хората там работят по въпроса. Докато неговият проблем се виждаше на екрана на компютъра. Един автомобил, който се движеше по тъмно шосе.
Той взе решение и каза на Стам:
— Определено си тръгват от тук.
Колата беше отбила от междущатската магистрала и се движеше по шосе с две платна в посока юг. Той взе радиостанцията и нареди на агента долу на земята да се насочи към летището на Манасас. След което даде указания на хеликоптера да изостане назад, без да губи колата от поглед.
Дневникът на Ангъс Адамс се намираше на масата до него заедно с Камъка от Пътеката. Малоун вдигна томчето и прелисти ръчно изписаните страници. Франк Брекинридж го бе държал при себе си не без причина. После се обърна към Стам.
— Предполагам, че можем да насложим компютърно Камъка от пътеката и Сърцето?
— Тук разполагаме с най-добрата апаратура за цифрова обработка на изображения в света. Вече пратих снимките долу в лабораторията. Работят по тях, правят измервания. Въпросът е: откъде започва пътеката? Надявам се те да ни дадат отговора.
Малоун още държеше дневника в ръка. И се чудеше. Какво ли в него беше толкова важно?
Грант видя, че колата отбива към едно малко летище в покрайнините на Манасас. На разклона имаше табела: ЛЕТИЩЕ ХАРИ П. ДЕЙВИС. В терминала светеха само отделни лампи.
— Един от рицарите притежава лиърджет, който ще ползваме — каза баща му.
Грант още не се бе съвзел от обидите, но тази вечер се бе държал добре и не заслужаваше да бъде подритван повече. И все пак любопитството го измъчваше.
— Какво стана с двамата агенти в Арканзас?
— Единият се измъкна. Другата е моя пленница.
— За какво ти е?
— Вместо застраховка.
Колата спря и баща му слезе. Зад терминала се чуваше вой на двигатели.
— Самолетът ни е готов за път — каза Франк.
— Ти май не смяташ, че вземането на агент за заложник може да ти създаде проблем.
— Доколкото знаем, тя е сама и няма как да докладва за случилото се. Моят човек успя да я залови доста чисто. От там съобщават, че местните власти нямали ни най-малка представа къде е изчезнала. Така че тя не е проблем.
Грант не вярваше на ушите си.
— А после аз съм бил безразсъдният…
68
Дани се върна в закусвалнята, където осветлението отново беше угаснало.
— Не трябваше да правиш това — каза Фризъл. — Той дойде от добра воля.
Мозъкът му работеше трескаво, възпроизвеждайки отново и отново видеозаписа.