Застанала пред паметника на героите от Втората световна война, Даян размишляваше върху случилото се. Тържествеността на това траурно място напълно отговаряше на настроението й. Вестоносецът си бе тръгнал, а с него си отиваше и този така дълъг ден. До полунощ оставаха броени минути. Всичко бе приключило. Бракът й. Връзката й с Ванс. Грант. Златото. Край. Ако до неотдавна тя бе поне съпруга на американски сенатор, сега беше просто вдовица. Дори по-лошо: някой знаеше, че тя е убила съпруга си. Някой я бе наблюдавал, заснел и изчакал. Някой, за когото животът на Алекс не струваше нищо.
Но тя бе разбрала посланието. Отдръпни се или влизаш в затвора. Даян закрачи бавно между гранитните колони. Съзнаваше, че мястото би трябвало да събужда в нея определени емоции, но не усещаше нищо. Беше като претръпнала. Но и уплашена. Дори да се отдръпнеше изцяло, във всеки момент те можеха да съсипят живота й. Над главата й беше надвиснал облак, който никога нямаше да се разпръсне.
Те я притежаваха. Завинаги. А Грант? Той я бе изоставил, вземайки ключа, без да й каже, и просто бе изчезнал. Бил си намерил „нов благодетел“, както й бе казал вестоносецът. Какво щеше да прави с остатъка от живота си? Вече не бе в състояние да осъществи мечтата на баща си, да открие трезора. Имаше малко пари и би могла да продаде къщата, за да събере още. Щеше да получи пенсия като вдовица на сенатор. Което си беше нищо в сравнение с изгубените завинаги милиарди в злато.
Тя се спря пред изсечения в гранита надпис над главата й. Един цитат на Айзенхауер от 6 юни 1944-та. Десантът в Нормандия.
ВИЕ СТЕ НА ПЪТ ДА ПРЕДПРИЕМЕТЕ
ВЕЛИКИЯ КРЪСТОНОСЕН ПОХОД, ЗА КОЙТО СЕ ГОТВИМ
ОТ МНОГО МЕСЕЦИ НАСАМ. ОЧИТЕ НА СВЕТА СА
ВПЕРЕНИ ВЪВ ВАС. ИМАМ ПЪЛНО ДОВЕРИЕ ВЪВ ВАШАТА
ХРАБРОСТ, ВЯРНОСТ КЪМ ДЪЛГА И УМЕНИЯ В БОЯ.
Тя също бе водила свой кръстоносен поход, който току-що беше приключил. Оставаше само един малък проблем. Дани Даниълс. Негодникът бе дошъл в дома й, откраднал бе бележника, по някакъв начин беше успял да я шпионира, докато беше с Ванс, след което се бе намесил в делата й. При самата мисъл, че бе успял, стомахът й се преобръщаше. А и не се отказваше, беше се сдобил със сенаторски пост, имаше власт, положение, бъдеще. Всичко благодарение на нея. Но копелето щеше да си го получи.
69
Касиопея седеше на предната седалка. Шофираше Джеймс Проктър. Бяха минали шест часа, откакто напуснаха Арканзас. За това време бяха пресекли цяла Оклахома и вече се намираха в Тексас, на трийсетина километра от Амарило. Ръцете й бяха все така вързани отзад на гърба; Проктър не бе спазил обещанието си да я освободи. Бяха настигнали вана и поддържаха дистанция от няколко километра зад него, като и двете превозни средства се движеха неотклонно на запад.
— Възнамеряваш ли да ми кажеш къде отиваме? — попита го за трети път тя.
Той не беше от разговорливите и Касиопея бе използвала мълчанието, за да подремне. Странно, не се чувстваше заплашена с нищо. Поне докато не стигнеха целта на пътуването си. Проктър сигурно имаше причина да я вземе със себе си. Ако искаше смъртта й, щеше да я застреля още на място, в мината. Вместо това явно му доставяше удоволствие да си играе с нея. Тя допускаше, че статутът й на федерален агент също бе изиграл роля в решението му. Дали не я използваше като застраховка? Но за какво?
— Отиваме към славния щат Ню Мексико — отвърна той.
Още едно от местата, които никога не бе посещавала.
— Ти убиваш хора с лекота.
— Само тези, които трябва да умрат.
— Типично изказване на социопат.
— Аз съм просто човек, който си върши работата — изсмя се той.
— За пари? Или за нещо друго?
— Главно за пари. Орденът е щедър. Десет кюлчета от онова злато пред нас са мои.
— А хората, които дойдоха с теб?
— Те също ще бъдат добре заплатени.
— Освен покойния.
— Когото Морз уби. Какво, и той ли е социопат?
— Не. Просто един старец, хванал се за нещо, което го свързва с миналото. Но твоят човек заплашваше внучката му и той постъпи, както би постъпил всеки друг.
— Подцених го.
— И него ли ще убиеш?
— Решението за това не е мое.
— В мината говореше за Златния кръг, сякаш е някаква религия. Но ти самият май не го вярваш, а?
Той не отделяше поглед от тъмното шосе. Имаше малко коли, но много тежкотоварни камиони, чиито шофьори не жалеха педала на газта.