— Баща ми смяташе, че това са глупости — отговори той. — Дядо ми обаче беше искрено вярващ. Ненавиждаше начина, по който се управлява тази държава. Бил е конгресмен през четирийсетте и никога не е харесвал Рузвелт. Боготвореше Труман. Той ми разправи за ордена, запозна ме с хора, които по-късно ме приеха в него. Добре си поживях, докато изпълнявах желанията им.
— Боец за пример си ти.
— Всяка армия се нуждае от бойци. Някога рицарите са наброявали десетки хиляди. Били са навсякъде, но в историческите книги изобщо не се споменават. Което е жалко. Те са били умни хора.
— Колко ли се гордееш със себе си…
— Гордея се, да. Югът нямаше шанс да спечели войната, но се сражава геройски, даде всичко, което имаше.
— Какво ще кажеш да ми отвържеш ръцете, а? Вече обещах да бъда добро момиче.
— Само че и двамата знаем, че това няма да стане.
— Няма ли да спрем все пак някъде? Малко храна и вода добре ще ни дойде. Да не говорим за тоалетна.
— Толкова ли глупав ти изглеждам?
Пистолетът и мобилният й телефон бяха у Проктър. Освен това тя нямаше никаква представа къде точно се намират. Във вътрешността на колата проблеснаха цветни светлини. Касиопея извърна глава и видя приближаващи се патрулни коли. И в двете ленти.
Проктър също ги бе видял и тя улови мига на колебание, докато оценяваше ситуацията. Той бръкна под якето си и постави пистолета в скута, докато тя се питаше до каква ли степен щяха да се оплескат нещата. Накрая си каза да бъде готова на всичко. За щастие, краката й не бяха вързани.
Чу се вой на сирени. Който идваше все по-отблизо. Движеха се в дясната лента. Касиопея отново погледна назад и видя как светлините зад тях преминаха в лявата, после четири коли с надписи ПЪТНА ПОЛИЦИЯ ТЕКСАС профучаха напред с мощен рев на двигателите. Стоповете на предните автомобили светнаха в червено; всички забавяха скоростта. Проктър също бе принуден да забави. И двете ленти напред вече бяха запушени; четирите патрулки бяха блокирали вана със златото — една отпред, една отзад и две от лявата му страна.
Тя погледна стрелката на скоростомера. 70 километра в час. Цялото шосе напред светеше в червено от стопове на коли. Полицейските автомобили най-после успяха да изтласкат вана в банкета и от тях наизлизаха униформени с пистолети в ръце.
— Гледам, че май ще се разминеш с десетте кюлчета — обади се тя.
— Млъквай.
За да привлече вниманието на полицаите, Касиопея трябваше да сгъне колене, после да свие тялото си като пружина и да използва краката си за оръжие. Един страничен ритник в главата на Проктър щеше да свърши работа. Но трябваше да действа бързо, за да избегне пистолета в скута му. Скоростта вече беше паднала на 30 километра в час.
Полицаите изкарваха шофьора на вана от кабината. Тя се приготви да действа, но преди да бе успяла да направи каквото и да било, нещо твърдо я удари в лявото ухо. Светът се завъртя пред очите й. И всякаква надежда изчезна.
70
Вторник,
27 май, 1:30 ч.
Малоун погледна през прозореца и видя как светлините на Вашингтон се отдалечават под него. Току-що бе излетял с един Гълфстрийм на Министерството на правосъдието — същия, който го бе закарал до Арканзас и обратно. Още един ден бе отминал, а в началото на новия той отново летеше на запад. Този път обаче предвидливо си бе осигурил транспорт, а щом получи доклада от агента на летище Манасас, се поздрави, че е постъпил правилно.
Баща и син Брекинридж си тръгваха от града. Полетният им план посочваше като дестинация друго такова регионално летище край Таос, Ню Мексико. Средище на артисти и художници, градът се намираше на стотина километра северно от Санта Фе в планините Сангре де Кристо. Имаха близо два часа преднина, но пилотите от министерството смятаха, че биха могли да я скъсят. Бащата и синът пътуваха с по-бавен лиърджет, регистриран на името на някой си Ричард Чой с адрес в покрайнините на Вашингтон. В отряда трескаво събираха всякакви данни за Чой, който сигурно бе свързан по някакъв начин с Рицарите на Златния кръг.
Рик Стам бе останал във Вашингтон, за да наблюдава изработването на дигитални изображения на Камъка сърце и Камъка от Пътеката, които щяха да им дадат представа с какво си имат работа. Но Малоун носеше със себе си дневника на Ангъс и вече го беше прочел страница по страница, макар да не бе открил нищо набиващо се в очи. Томчето изглеждаше прекалено чисто, с грижливо изписани страници, без грешки и зачертавания, за да бъде оригинален екземпляр. Най-вероятно беше препис. Той допускаше, че лично Адамс го бе писал, тъй като и титулната, и последната страница бяха подписани с обработен класически почерк: