— Малоун е по петите на стареца. Синът е с него. А мръсното копеле застреля човек, който ми е много скъп.
— Съжалявам за госпожица Нел. Не съм предполагал, че сте толкова близки.
— Повече, отколкото можеш да си представиш. Искам Грант Брекинридж. Знам, че са се насочили към Ню Мексико. Къде точно?
Уестън не му отговори, което беше дразнещо.
— Уорън, ти май не разбираш. Играта приключи. Ако искаш Ванс да бъде спрян, аз съм единствената ти надежда. Ако искаш Брекинридж да бъде спрян, можеш да заложиш само на Малоун. Той е по петите им, но аз искам да му дам изпреварваща информация. Накъде отиват?
— Pasto al Norte.
— Не съм на „ти“ с испанския.
— „Пастирът от Севера“.
Малоун се взираше в компютърния екран. Беше добавил снимките на Конския и Вещерския камък към композитния образ на Сърцето и Камъка от Пътеката. Телефонът на бюрото до лаптопа му избръмча. Той отговори на високоговорител.
— Котън — чу се гласът на Дани Даниълс. — Тук съм с председателя на Върховния съд. Ти се оказа прав. Той е командирът на ордена. Двамата, които следиш, пътуват към едно имение, някога собственост на твоя роднина Ангъс Адамс. Когато починал, той завещал земите си на държавата и сега те са част от националния парк „Карсън“ в планините Сангре де Кристо. Там се намира трезорът.
Малоун насочи вниманието си обратно към камъните на екрана.
— В земите на Адамс има стар манастир, построен от мисионери. Към него има църква, наречена Pasto al Norte, „Пастирът от Севера“.
— Това го пише на Конския камък. Но на испански надписът гласеше: „Конят на Вярата, аз паса северно от реката“.
— В испанския има много двусмислици — каза Уестън. — Ние отдавна смятаме, че значи „Слуга на вярата, аз изкарвам стадото на север от реката“.
Това имаше повече смисъл. И тогава още едно парченце от пъзела си попадна на мястото. Той се пресегна към дневника и отвори на титулната страница.
— В дневника на Адамс се съдържат думите „слуга на вярата“. Изглежда, е наричал така себе си.
— Вие сте открили дневника? — попита Уестън.
Очевидно Даниълс му бе спестил тази информация. И Малоун разправи на председателя как бе станало това. От високоговорителя се чу гласът на Уестън:
— Трябва да говорим.
Не беше адресирано до него.
— Ще ти звънна пак — каза Даниълс и затвори.
Дани прекрати разговора с Малоун и изгледа въпросително Уестън.
— Ангъс Адамс е ключът — каза председателят. — След войната той е наблюдавал окрупняването на цялото богатство на ордена. До хиляда осемстотин и деветдесета то в голямата си част е било събрано, пренесено на запад в земите на Адамс в Ню Мексико и складирано в хранилище, което лично той създал.
— В трезора.
— Така го нарекъл той. А преди това под негово ръководство са били издялани камъните, които били предадени на стражи из цялата страна. Но понеже една тайна не може да се пази вечно, разни хора започнали да ги търсят. В началото на двайсети век уредници на „Смитсониън“ открили три от тях. Конския, Камъка от Пътеката и Сърцето. Но през хиляда деветстотин и девета един от нашите историци бил убит, докато изследвал тази материя.
— „Смитсониън“ е искал да се добере до златото.
— Очевидно. Това са милиарди долари, които просто стоят някъде. Истинска златна мина за една институция, която се издържа от дарения. Но не открили нищо и после всичко утихнало чак до седемдесетте, когато Дейвис Лейн започнал отново да търси. И тогава Брекинридж се намесил и сложил край на всичко.
— А ти кога пое поста ролята на командир?
— Член съм на ордена от двайсет и седем годишен. Но през осемдесета година нашият командир почина и аз бях избран да го заместя. Две години преди това бях назначен за съдия във Върховния съд. Като директор на „Смитсониън“ имах достъп до огромен архив, последните три десетилетия съм прекарал в изучаването му. Опитах се да накарам Брекинридж да ми разкаже каквото знаеше, но старият глупак отказа. Двамата с него никога не сме се разбирали. — Уестън помълча и добави: — Знам отправната точка обаче. Тя е била определена и се е пазила от Ангъс Адамс. От негово време информацията за нея се предава от командир на командир.
Дани чакаше.
— Само че възникна проблем.
72
Малоун продължаваше да гледа втренчено дневника; спомняше си за златното кръстче в кръг, което бе виждал в кутията за бижута на майка си. Тя никога не му бе разказвала за него, но той се досещаше за произхода. Нищо чудно, че тя бе решила традицията на предаване на медальона от поколение на поколение да прекъсне с нея. Той поклати глава. С майка му толкова много си приличаха. И двамата нямаха никакъв проблем да пазят тайна. Но тя бе споделила едно нещо с него. Една книга. От старата ракла на тавана.