— Откъде се взе това? — попита той майка си.
Никога не бе виждал подобно нещо преди. В библиотеката на началното му училище имаше много книги, но нито една като тази.
— Беше на мой прадядо. Бил е шпионин от Гражданската война. Но също и художник. Правил е илюстрации за „Смитсониън“ и е написал тази книга.
Той прочете заглавието. „Слуга на вярата“.
Малоун бе забелязал думите, изсечени в Конския камък, но тогава не бе обърнал внимание, защото към момента не знаеше почти нищо за участието на Ангъс Адамс. Но когато откри дневника в радиошкафа на Брекинридж и видя написаното от Адамс най-отдолу на титулната страница, той направи връзката.
— Стара ли е тази книга? — попита той.
— Вътре има дата: хиляда осемстотин осемдесет и девета. Подарък е от моя прадядо за дядо ми, който е живял тук. Но това не е каква да е книга.
В което той се бе убедил, отгръщайки корицата. Освен титулната страница имаше текст само на две от стотината страници. Всички останали бяха празни, макар и с елегантно позлатени ръбове.
— Вътре има само едно стихотворение — каза майка му. — Допускам, че е писано от прадядо ми. Казвал се е Ангъс. Озаглавил е стихотворението си „Слуга на вярата“ Има още нещо специално в тази книга.
Той забеляза игривото пламъче в очите на майка си, което разпали любопитството му. Обикновено разказите за фамилната история идваха от дядо му. Не и този път. Пред смаяния му поглед тя разтвори кориците на книгата и стисна цялото книжно тяло между палците и показалците на двете си ръце. После със силен натиск подгъна страниците надолу, така че златните им ръбове се разтвориха в изображение на постройка в стила на индианците пуебло, разположена насред пустиня, на фона на далечни планини.
— Истинска магия — каза изумен той.
Майка му се усмихна.
— Нарича се скрита картина, остаряла форма на живопис. Художникът подгъва страниците по този начин, рисува цветното изображение и го оставя да изсъхне. След това страниците се връщат в нормалното си положение и върху ръбовете се нанася позлата, за да скрие боите. Рисунката се вижда само ако страниците се подгънат отново. Тази техника е била много популярна след Гражданската война.
— Коя е тази сграда?
— Мисля, че там е живял прадядо ми, докато е бил на Запад, но не съм съвсем сигурна.
Той бе изчакал досега, за да остане сам, преди да се убеди със собствените си очи. Щампованите върху предната и задната корица цифри и букви 4, 8, N и P приличаха на някакви обозначения. Също като странните резки по дърветата в гората. Означаващи нещо само за посветените. Ангъс Адамс едва ли случайно ги бе поставил върху Вещерския камък и тук, върху дневника си.
Уорън Уестън щеше да се окаже прав да го намеси във всичко това. Той познаваше нещата. Време бе да се разкрие една тайна.
Дани почваше да губи търпение. Малоун очакваше отговори, както и той.
— Става дума за онази книга, която е у Малоун — каза Уестън. — Франк Брекинридж явно я е откраднал от колекцията на „Смитсониън“ и я е скрил. Знам само, че Ангъс Адамс я е дал на Джоузеф Хенри малко преди смъртта му. Книгата е трябвало да бъде върната в семейството на Адамс след седемдесет и пет години. Надявах се да е станало точно така и Малоун да е бил в течение. До момента изобщо не подозирах, че книгата е била у Брекинридж. Когато научих за връзката между Адамс и Малоун, реших да видя докъде може да ме отведе тя. Можеше да се окаже, че книгата е била върната. „Смитсониън“ спазва съвестно условията, при които е направено дадено дарение.
— Трябвало е да бъдеш по-откровен с Малоун. Той не е човек, който позволява да си играеш с него.
— Вече го знам.
— А какво ще кажеш за книгата? С какво е толкова важна?