— Разбрах това едва вчера. Отидох да се видя с президента Даниълс, защото той беше единственият, който си мислех, че може да помогне. Мислех си също, че може би и вие бихте желали да знаете какво се е случило с Алекс.
— Знам точно какво се случи с него. Аз го убих.
По лицето на Тейсли се изписа шок; Даян използва момента, за да издърпа средното чекмедже отдясно на бюрото. Както винаги, пистолетът беше там, зареден и готов. Тя сграбчи оръжието и го насочи към другата жена. Форсбърг замръзна.
— О, господи! Какво правите?
— Какво? Имаш нахалството да прелъстяваш чужд мъж, а нямаш куража да се изправиш срещу съпругата?
Даян заобиколи бюрото, без да сваля пистолета.
— Колко нощи си прекарала тук, в този апартамент? Седнала до него. Колко?
— Моля ви, не ме наранявайте.
— Да те нараня? Ти какво мислиш, че направи с мен? Късно е да се тревожим за чувствата си.
С гръб до стената, Форсбърг нямаше накъде повече да отстъпва. Даян се опиваше от чувството за власт, което й даваше пистолетът. Интересно, не изпитваше и най-малко състрадание. Точно обратното: страхът на другата жена само усилваше гнева й. А тя се нуждаеше от този гняв заради онова, което я очакваше. Но Даян не беше от онези, които се огъват пред предизвикателствата.
Никога. Така че… защо не? Тя дръпна спусъка. Веднъж. Втори път. И двата куршума попаднаха в тялото на Форсбърг. Тя се смъкна на пода; от раните й шуртеше кръв. Кръв рукна и от устата. После — тишина.
Без да губи време, Даян бързо излезе от апартамента, мина по коридора и тръгна надолу по стълбите. Зад нея се чуваше шум от отварящи се врати. Изстрелите бяха привлекли внимание. Но тя щеше да е вече далече, преди някой да я бе видял. Със сигурност в сградата имаше камери и бягството й не бе останало незабелязано. Щеше да бъде разпозната и обявена за издирване, но дотогава щяха да минат поне два часа. Точно толкова, колкото й трябваха. За да довърши започнатото.
76
7:50 ч.
Дани седеше до болничното легло на Стефани, където бе прекарал остатъка от нощта. Беше си тръгнал от жилището на Уорън Уестън повече объркан, отколкото ядосан, и бе взел такси обратно до болницата. Пред вратата й дежуреше друг агент на отряда, който му отвори да влезе в стаята.
Той отвори очи. Стефани го гледаше. Той примигна, за да фокусира зрението си и да се убеди, че не сънува.
— Откога си будна? — попита Дани.
— От няколко минути. Реших да те оставя да си поспиш.
Той стана, пристъпи към нея и я хвана за ръката.
— Добре ли си?
— Ще оживея. Но не ти препоръчвам да те застрелят. Боли.
— Ще запомня съвета ти.
Той се радваше да види отново очите й. А и тази усмивка… Колко му бяха липсвали!
— Какво става?
— Много неща. Разбунихме кошер, пълен с луди стършели.
— Не си спомням ти да си бил замесен в случая.
— Не бях. Но се замесих.
Дани й разказа всичко, включително, че сега е сенатор. Стефани го огледа преценяващо; той добре познаваше този поглед.
— Знаех си, че няма да си седнеш на задника. Само се чудех как ще влезеш обратно в играта. И, дявол да го вземе, намерил си интересен начин.
— Това не променя нищо за нас. Разводът ще се случи. Всъщност не ме вълнува какво ще си каже който и да било. Откакто те видях в това легло, нещата се промениха из основи.
Тя се усмихна.
— Ама ти май наистина си влюбен, а, Дани Даниълс?
— Да, госпожо.
Тя стисна ръката му.
— Боя се за Касиопея обаче. От нея няма вест, което не е добре.
— Малоун се занимава с това. След като се оправи с бащата и сина Брекинридж, ще намери и нея.
— Трябваше да бъда по-внимателна. Но всичко се случи така бързо — каза Стефани. — Жалко за Алекс Шъруд.
— Беше добър човек и не заслужаваше да умре по този начин.
— Какво възнамеряваш да направиш?
— Трябва да спра Ванс. Още днес. За предпочитане, преди комисията да е направила нещо, което да се разчуе. Колкото по-малко внимание се обръща на случая, толкова по-добре. — Той се огледа. — Как се вика сестра? Мисля, че би трябвало да знаят, че си в съзнание.
Стефани повдигна дистанционното с дясната си ръка.
— И още някой трябва да бъде уведомен — каза той.
Дани пусна ръката й и излезе навън в коридора, където заговори агента на „Магелан“.