— Докладвай в Атланта, че шефката е в съзнание — каза той. — Мисля, че ще се оправи.
Мъжът кимна, видимо облекчен.
— И си почини. Върви да закусиш. Аз ще я пазя, докато се върнеш.
— Смятате ли, че е редно?
— Опасността е далече, чак на другия край на страната. Нищо няма да се случи.
Мъжът се обърна и се отдалечи по коридора. Откъм стаята на сестрите не се забелязваше никакво движение, затова той се върна при Стефани, остави вратата да се затвори зад гърба му и отново седна до леглото.
— Ще повикам сестра след минута — каза тя. — А сега подръж още малко ръката ми.
Влизайки в асансьора, Даян си припомни думите на Дани Даниълс: „Една жена, която безумно обичам, се бори за живота си“. Същото й бе казал и човекът от Златния кръг, само че бе споменал и името на болницата. „Сибли“. И на пациентката. Стефани Нел. От „Информация“ й бяха дали номера на стаята на Стефани, защото бе излъгала, че е нейна сестра.
След като Даян избяга от апартамента на Алекс, не бе срещала никого. Но със сигурност вече бяха открили трупа на Тейсли Форсбърг и бяха повикали полиция. Но тя още имаше време. Асансьорът се изкачи до петия етаж. Вратите се отвориха и тя се озова в оживен коридор, пълен с медицински сестри и санитари. Следвайки обозначенията, тя тръгна към стаята, която я интересуваше. Пистолетът на Алекс тежеше в чантата й.
Една жена, която безумно обичам.
Думите на Даниълс. Но какво право имаше той да обича някого? Нима не бе съсипал всичко, към което тя се стремеше? И ако беше безсилна да направи нещо срещу Рицарите на Златния кръг, сенатор Дани Даниълс поне беше лесна жертва.
Една табелка показваше, че стаята на Стефани Нел се намира зад близкия ъгъл. Тя се приближи, зави и се спря, после се дръпна назад; право напред се виждаше Даниълс, който разговаряше с някакъв мъж.
Чудесно. И той бил тук. Тя рискува да надникне иззад ъгъла. След няколко секунди мъжът остави Даниълс и тръгна към нея. Тя се върна назад по коридора, докато забеляза отворена врата и влезе в една от стаите. Беше тъмна и в нея нямаше никой. Мъжът подмина и продължи пътя си. Тя го проследи с поглед, докато се скри зад ъгъла. Коридорът беше чист. Даниълс не се виждаше. Но тя знаеше къде би могъл да бъде.
Дани пристъпи към леглото.
— Казах на твоя човек да докладва в Атланта, че ще се оправиш. Ще кажа и на Котън, когато се обади. Всички се тревожехме за теб.
— Радвам се да чуя, че мислиш за мен.
— Не е само това и ти го знаеш. Аз те обичам.
Тя сякаш се изненада. Може би имаше право. Някога му беше трудно да изрече тези думи. Но очевидно вече не.
— Време е да бъдем наясно един с друг — каза й той. — Мислех си как предпочитам аз да съм в това легло. Не ти. Това беше гледка, която не искам повече да видя, докато съм жив.
— И аз те обичам, Дани.
Вратата се отвори. Той се извърна, очаквайки да види сестра или лекар. Вместо това при тях влезе Даян Шъруд. А в очите й той прочете нещо, което не му хареса. Особено след като превъртя ключа на вратата.
— Коя сте вие? — попита Стефани.
Даян извади от чантата си пистолет и го насочи.
— Това не е добре — промърмори на себе си Дани.
77
Ню Мексико
Малоун разглеждаше отрязаните под прав ъгъл сиви криле на ултралекия самолет, крехките му ъгловати опашни перки и задни стабилизатори. Всичко това бе свързано с ефирен скелет от метални тръби, върху които имаше монтирана една-единствена седалка с лостове за управление. Цялата конструкция наподобяваше огромно алуминиево водно конче. Той и преди бе пилотирал такива и бе прекарал не един блажен следобед, кръжейки ниско над пролива Йоресунд. Даваха се под наем на едно местно летище и той си бе поставил за цел да вземе няколко урока и да се научи да ги управлява. Този тук обаче беше донякъде различен от датските версии. Малко по-тежък, оборудван за изпълнение на издирвателно-спасителни операции.
Помощник-шерифите го бяха закарали до едно летище, където поддържаха цял авиопарк от тези летящи шезлонги. По пътя му обясниха, че те са най-бързият и лесен начин да се наблюдава огромната почти ненаселена територия, тъй като могат да изминават големи разстояния на ниска височина, както и да кацат и излитат практически навсякъде.
Малоун се пристегна с коланите за седалката и запали двигателя, който изкиха няколко пъти и забоботи равномерно. Вдигна крак от спирачката и насочи носа към голямата гола поляна. Подаде газ и оборотите на витлото се вдигнаха до максимума. Самолетът набра скорост и бързо се издигна във въздуха, подскачайки няколко пъти по коравата земя.