Касиопея усещаше раздора между баща и син. Воят на далечен двигател бе утихнал, сякаш източникът му се бе отдалечил.
— Следвайте ме — каза Брекинридж.
Те влязоха в старата църква. От каменната облицовка не бе останало нищо; малкото цели стени бяха оголени до тухла. В далечния край имаше нисък подиум, указващ мястото на олтара. През липсващата стена на абсидата откъм изток нахлуваше слънчева светлина.
— В края на деветнайсети век един човек на име Ангъс Адамс е притежавал църквата и всичката земя около нея. Адамс бил умен. Създал трезора и съставил картата на камъните. Служил доблестно на ордена и скрил тук Камъка Алфа.
— Откъде знаеш всичко това? — попита Касиопея. — Аз си мислех, че е тайна.
— Прекарах целия си живот в изучаване на подробностите. Но имах и достъп до информация, която никой друг не притежаваше. „Смитсониън“ изследва от много време тези камъни. Предполагам, че е искал да се добере до златото. Може би и Адамс е искал да го завещае на института. Защо иначе да връща ключа и дневника си на Джоузеф Хенри?
Тя нямаше представа какво има предвид, но синът му очевидно разбираше.
— Аз успях да прочистя архивите на „Смитсониън“ — каза старецът. — Макар че моят скъп син и приятелката му се опитаха да ме изиграят. Разбирам, че си виждала Вещерския камък. Спомняш ли си изображенията?
Касиопея помнеше символите, които сякаш излизаха от човешката фигура в роба, подредени в строго определена последователност. Най-напред имаше един кръст.
— Първо имаше една църква — отвърна тя. — Кръст в правоъгълник.
— Правилно.
— После имаше цифра 4 в сърце, следвана от 8, N и P.
— Цифрите и буквите са препратки към дневник, който Адамс е написал и е завещал на „Смитсониън“. Ако притежаваш дневника, Конският камък се превръща в ключ. Покажи й.
Грант показа дисплея на мобилния си телефон; на него се виждаше снимка на друг камък с голяма фигура на кон.
— Трите точки горе вляво са трите разрушени постройки под нас. Погледни през този прозорец.
Касиопея пристъпи към прозореца и хвърли поглед навън. Между дърветата видя, точно в центъра на триъгълника, образуван от трите сгради, купчина камъни.
— Това някога е било корито за водопой — каза старецът. — Оттук и конят върху камъка. Върху коритото са издълбани цифрите едно-осем-четири-седем, които някога са били изписани и вътре в църквата. Това има отношение към някогашното название на този храм: Параклисът на псалмите. Единственият псалм с четирийсет и седми стих е Псалм осемнайсет. Знаеш ли случайно какво гласи?
Тя поклати глава.
— „Бог, Който мъсти за мене, Който ми покорява народите.“ Твърде на място, не смяташ ли?
Тя не отговори.
— Ангъс Адамс е построил конското корито — каза Брекинридж. — Като е вградил в него Камъка Алфа. Някога отгоре е имало за връх камък с конична форма, наподобяващ шапката на фигурата върху Вещерския. Аз го махнах, когато го открих през седемдесет и втора. След това реших да кача камъка тук, което сторих сам една нощ. По онова време тези места бяха много по-откъснати от света и по-малко посещавани.
— А защо просто не го унищожи? — попита Касиопея. — Както направи с другия току-що.
— Защото по онова време все още си мислех, че може да влезе в работа. Сега си давам сметка, че съм грешал.
Брекинридж пристъпи до един от ъглите на църквата и коленичи върху напукания под. Трева и бурени растяха между правоъгълните плочи. Старецът даде знак с ръка и синът му започна да удря с кирката фугите около една от плочите, докато я разхлаби. В това време Проктър държеше под око Касиопея, като често хвърляше и по един поглед навън през прозореца. Грант коленичи и обърна плочата. Върху обратната й страна бяха гравирани знаци.
Старецът махна с ръка засъхналата пръст от камъка.
Той посочи вълнообразната линия, която пресичаше цялата му ширина.
— Това е реката там долу. А това — той заби пръст върху едно кръстче под реката, до нещо като тостер — е тази църква тук. Пресечете реката, минете през следващите седемнайсет и ще стигнете до трезора.
Малоун прелетя над билото на нисък хълм. Въздушната струя покрай лицето му го охлаждаше, помагаше му да мисли. Беше минал над няколко такива, някои увенчани със скалисти ридове, и теренът под него ту се издигаше, ту пропадаше като влакче на ужасите в увеселителен парк. Следвайки указанията на джипиеса, след поредното било той видя развалините.