— Стаята да се отцепи — нареди Стефани на агента. — И повикай полиция.
Мъжът кимна и се оттегли, като затвори вратата след себе си.
— Не бих казал, че ми е жал за нея — каза Дани. — Тя уби мой приятел и си получи заслуженото.
Стефани нямаше какво да възрази.
— Трябва да се погрижа за Тейсли. Редно е да уведомим полицията. Може да се нуждае от помощ.
— Имаш и друг проблем за решаване — напомни му тя, влизайки в ролята си на глава на разузнавателна агенция.
Той погледна часовника си.
— Наближава девет. Права си. Трябва да се справя и с Лушъс Ванс.
Касиопея бягаше между дърветата надолу по склона. Докато минаваше покрай каменното корито, зад гърба й се разнесе изстрел, но покрай нея не изсвири куршум. Възможностите й за действие бяха ограничени. Имаше само малка преднина пред тримата мъже, които бе оставила до църквата. Воят на самолетния мотор бе престанал и тя се запита дали Проктър не го е свалил. За жалост, сега не беше моментът да се тревожи и за него. Главната й грижа бе да се махне по-далече от тук.
В далечината тя видя въжения мост, който щеше да я отведе обратно при колите, но те нямаше да й бъдат от голяма полза, докато ръцете й бяха вързани. Пък и на моста щеше да бъде лесна мишена за Проктър.
Запенената река долу обаче…
Това като че ли беше единственият й шанс. Тя бе забелязала на идване, че реката изглежда плитка, а течението й — достатъчно бързо, за да я отнесе надалече, извън обхвата на Проктър и пушката. Можеше да плува с крака, като се придържа максимално близо до брега, за да не се удави. Рисковано, наистина. Но за предпочитане пред сегашната й ситуация.
Тя се приближи до брега на реката и погледна надолу. До водата на десетина метра под нея се спускаше стръмен каменист склон, обрасъл с бурени и шубраци, които осигуряваха известно прикритие, но правеха пътя надолу по-коварен.
Тя се обърна и видя Проктър, който в този момент се подаде иззад дърветата. Той също я видя и вдигна пушката. Нямаше избор. Тя скочи и се затъркаля надолу. Покрай нея рикошираха куршуми като плоски камъчета, хвърлени по повърхността на езеро. Устата, носът и очите й се напълниха с прахоляк; закашля се. Тя се блъсна в един издаден камък. Светът около нея се преобръщаше, небето се въртеше над главата й. Реката бучеше само на метри по-надолу, но до там се издигаха още обли камъни, образувайки малък каньон между шубраците. Проктър всеки момент щеше да я настигне.
Тя се изправи на крака, заспуска се надолу по склона и се хвърли към най-близкото укритие. Устата и гърлото й бяха пълни с прах и тя започна да плюе, за да не се задави. За момента скалите я закриваха от куршумите на Проктър. Тя продължи да се спуска надолу към реката.
Отново се посипаха куршуми. Тя спря. Лицето й беше покрито с пот. И тогава чу звука. Ниско, гърлено ръмжене. Повдигна глава и видя източника. Една пума.
Дани си тръгна от стаята на Стефани с пристигането на полицията и ФБР. Трябваше да уведомят Бюрото, защото в инцидента бе замесен сенатор. Не че той имаше нещо против да е отново център на внимание. А и смъртта на Даян му бе дошла тъкмо навреме. Бе сигнализирал за стрелбата в сградата на Алекс, но от полицията вече знаеха. Малко по-късно му се обадиха, за да му съобщят, че Тейсли Форсбърг е била намерена мъртва. Новината разби сърцето му. Колкото и да бе държал да я държи настрана, тя сама се бе намесила. Самообладанието, резултат от десетилетия служба на изборни длъжности, сега му бе нужно повече от всякога.
Придържай се към плана. И си върши работата.
Комисията за правилниците към Камарата на представителите трябваше да се събере на заседание в десет. Разполагаше с четирийсет и пет минути дотогава. Той знаеше от личен опит, че политиците са като пингвини, които влизат в морето. Цялото ято се събира на ръба на ледения блок, но никой не смее да скочи пръв. Накрая един се престрашава и всички тръгват след него. Ако един се поколебае да го направи, всички спират и процесът започва отначало. Ванс ги бе завел до ръба и бе скочил. Сега останалите трябваше да решат дали да го последват или не. Ванс ги бе накарал да повярват, че са в безопасност. Но Дани се готвеше да промени това.
Той намери тихо място, извади телефона и набра номер. Беше на председателя на Камарата, който началничката на кабинета му бе осигурила малко след посещението му в „Уилърд“. В ухото си чу сигнал за звънене. Веднъж. Втори път. После гласът на Ванс.
— Кой се обажда?