— Дани Даниълс.
— Май не бива да се учудвам, че отново успя да ме откриеш. Какво според теб имаме още да си кажем?
— Даян Шъруд е мъртва.
Тишина. Накрая Ванс каза:
— Слушам те.
Касиопея замръзна на място.
Голямата котка тежеше поне петдесет килограма и си беше направила леговище на три метра над главата й върху един огромен камък. На лицето й бе изписано надменно безразличие, едва ли не самодоволна усмивка; внушителните й лапи бяха лениво изпружени напред като на домашно коте. Касиопея си заповяда да не мърда, като дори забави дишането си. Тя знаеше, че дивите котки ловуват нощем и тази едва ли щеше да е тук точно сега, сред шума и изстрелите, ако коремът й беше пълен. Най-вероятно беше заела позиция в очакване нещо вкусно да дойде рано сутрин да пийне вода от реката. Освен това й бяха казвали, че движещата се плячка предизвиква любопитство. А неподвижната повелява предпазливост. Затова, видиш ли голяма котка, не бягай. Никога.
Тя преглътна, опитваше се да не движи дори лицевите си мускули. Сърцето й биеше в ушите. Някъде горе, отвъд скалите, се чуваше шум от приближаващи се стъпки. Проктър идваше към нея. Пумата помръдна с уши не за да прогони някое насекомо, колкото като знак, че и тя бе чула шума. Касиопея се питаше дали сега, когато пумата е изцяло нащрек, миризмата на собствения й страх ще отклони вниманието й от приближаващата се нова възможност. Или животното щеше да се задоволи с нещо по-лесно? Озовало се по чудо точно под носа му?
83
Грант вървеше към мястото, където се бе разбил самолетът. Трябваше да види сметката на пилота, докато Проктър се занимаваше с жената. После щяха да изхвърлят труповете в реката, която щеше да ги отнесе, така че никой да не може да каже със сигурност къде са умрели. Самолетът бе прелетял без двигател над короните на дърветата и Грант бе чул трясъка от последния му удар в някаква преграда.
Той отново си бе възвърнал командването. Баща му го нямаше вече, Бог да го прости и на добър му час. Вече разполагаше с достатъчно парченца от мозайката, които Даян с лекота щеше да му сглоби. Освен това си бе върнал церемониалния ключ, пребърквайки трупа на баща си. След като приключеха с тези двамата, щеше да доведе Даян тук. Заедно щяха да решат загадката и да намерят трезора. Единствената пречка можеше да бъде орденът; той вече знаеше, че те съществуват и наблюдават всичко. Просто трябваше да бъде внимателен.
През короните на дърветата проникваха плахи слънчеви лъчи. Той забеляза останките от самолета, заплетени в клоните на величествен бор. Пилотът по чудо бе успял да избегне удара в земята. Той се приближи и огледа откритата кабина. Седалката беше празна, предпазните колани висяха разкопчани, от дълъг кабел на пет-шест метра нагоре във въздуха се полюляваха слушалки. На земята имаше шлемофон.
Той застана нащрек. Къде ли беше пилотът?
Малоун бе приземил самолета, използвайки короните на дърветата, за да убие скоростта и да смекчи удара. Кацането можеше да е и по-меко, но ултралекият летателен апарат бе оправдал името си, закрепвайки се в клоните на бора. Макар и надолу с главата, той бе успял да свали шлемофона, да се освободи от коланите и да слезе невредим на земята. Въоръжен беше с берета. Предполагаше, че някой ще дойде да го търси, затова бе заел позиция зад дънера на един от боровете и сега наблюдаваше приближаването на късо подстригания млад мъж. Беше същият от Залата с вкаменелостите. Грант Брекинридж. Точно този, който му трябваше.
Грант усещаше, че някой го гледа. Накъдето и да се обърнеше, вековни дървета се издигаха към небето, закриваха слънцето, хвърляха плътни сенки. Усещането бе подобно на онова, което бе изпитал в Кентъки преди месеци, когато разчиташе знаците по дънерите, търсейки един от тайниците със злато. Тогава си бе наумил, че някой от стражите го наблюдава, но никой не се бе появил и той благополучно бе изкопал монетите.
В далечината отекна изстрел. Най-вероятно Проктър бе застрелял жената. Трябваше да приключи с тази история.
Малоун наблюдаваше жертвата си. Този човек бе прострелял Стефани Нел без угризение. Положението не беше добро. Но остана скрит зад дървото, като бавно се местеше така, че с приближаването на Грант дънерът да остава между тях. Изчака, докато врагът отмина, после пристъпи след него и насочи оръжието си. Сухото изщракване беше красноречиво. Брекинридж се спря, но не се обърна.