— Знаех, че си някъде наоколо.
На Малоун не му беше до приказки.
— Хвърли пистолета.
— Познавам гласа ти. Ти си онзи същият от музея.
— За човек с такъв развит слух си доста непослушен.
— Ти от федералните ли си?
— Как мислиш?
— Може да си и от Рицарите на Златния кръг.
— Те са ти най-малкият проблем в момента.
Малоун го държеше на мушка. Този идиот май наистина си въобразяваше, че може да го надхитри. Очевидно до един момент му бе вървяло, колкото да си повярва, че е непобедим. Убийството на Мартин Томас, откриването на Камъка от Пътеката, прострелването на Стефани, задигането на Камъка сърце. Нелоша серия, макар понякога картите да бяха белязани срещу него.
Малоун реши да пробва още веднъж.
— Хвърли. Пистолета.
Грант държеше пръста си на спусъка. Обърнеше ли се веднъж, щеше да разполага с по-малко от секунда. Надеждата му бе, че този човек, макар и въоръжен, няма да има куража да го застреля. Разбира се, когато стане напечено, когато почувства опасност за живота си, всеки би могъл да убие. Но ако не правеше резки движения и действаше внимателно, може би щеше да приспи бдителността му и да го гръмне, преди мъжът да е разбрал какво го е сполетяло.
После и Проктър. Ако пък успееше да разсее този тук, може би Проктър щеше да му се притече на помощ и да реши проблема вместо него. Той чу повторната заповед да хвърли оръжието. Но не се подчини. Започна бавно да се обръща.
Малоун разбираше, че мъжът го изпробва. Това им беше проблемът на такива като него: не знаеха кога е моментът да се откажат. Брекинридж бавно се обръщаше, сякаш възнамеряваше кротко да пусне пистолета на земята и да се предаде. Дясната му ръка стискаше оръжието, докато лявата бавно се повдигаше нагоре. Маневра за отвличане на вниманието. При това доста нескопосана. Малоун реши да му даде докрай възможност, като се надяваше мъжът да не го разочарова. Както и стана.
Брекинридж рязко повдигна дясната си ръка. Но не стигна до хоризонтално положение. Малоун стреля. Куршумът проби кръгла дупка в челото на Брекинридж и излезе през тила му сред струя кръв и мозъчна тъкан. Смъртта настъпи мигновено, тялото падна на земята. Той свали пистолета надолу.
— Това беше за Стефани.
Сега трябваше да мисли за Касиопея. И той побягна обратно към руините.
Касиопея лежеше на каменистата земя; пумата не отделяше поглед от нея въпреки приближаващите се стъпки на Проктър през каменния лабиринт. Голямата котка ги бе чула и мускулите й за миг станаха напрегнати, после се отпуснаха. Животното бавно се изправи на крака.
Касиопея не помръдваше, затаила дъх.
— Бъди добро коте — промърмори тя, опитвайки се да овладее треперенето на гласа си.
Не виждаше спасение и от двете опасности. Можеше само да гледа случващото се. Проктър излезе иззад една скала, стиснал пушката с две ръце като ловец, който отива на сафари.
— Ти ми спести носенето на трупа ти до реката — заяви той, като я видя.
Пумата изръмжа. Той я чу и изстреля един куршум, който рикошира от скалата близо до главата й. Голямата котка побягна.
— Би било жалко да убия нещо толкова красиво — каза той. — За жалост, по отношение на теб не изпитвам подобни угризения.
Малоун откри трупа на Франк Брекинридж. Старецът бе загинал от огнестрелна рана. Това означаваше, че са останали само Касиопея и другият мъж. Но къде бяха? Той чу изстрел. Не беше далече. Някъде към реката. Той тръгна нататък, следвайки неравната камениста пътека. Горе в небето се обади лешояд, носен от първите за деня топли въздушни течения. Лошо знамение?
Касиопея винаги се бе питала кога ще настъпи краят. Много пъти бе предизвиквала съдбата, поемайки рискове, каквито повечето хора избягваха с цената на всичко. Но сега вече положението й беше наистина тежко — заклещена между тези огромни камъни, с реката зад гърба си, а на няколко метра от нея — въоръжен мъж.
— Нали разбираш — каза Проктър, — че това не е лично отношение?
— За мен е.
— Може би си права — изсмя се той.
— Вече не съм ви полезна?
— Боя се, че не. Пилотът на самолета вероятно е мъртъв и скоро ти ще отидеш да му правиш компания. След което ние, рицарите, отново ще потънем в забвение.
Ако пилотът беше Котън, тя имаше основания да вярва, че се е отървал. Защо не? Та той беше Харолд Ърл Котън Малоун! Най-добрият човек, когото бе познавала. И тя реши да направи нещо изненадващо. Нещо, което не бе правила от дете.