Малоун чу писъка. Силен. Пронизителен. Съвсем наблизо. При реката. Понеже Касиопея беше единствената жена на километри наоколо, това можеше да бъде само тя. Той се затича нататък.
Касиопея продължаваше с цирковия си номер, преструвайки се на смъртно уплашена, за да печели време.
— Очаквах повече смелост от теб — каза Проктър.
— На никого не му се умира.
— Е, сигурно. Но на теб ти е дошло времето.
— Няма ли как да се споразумеем? Както ми каза, жените са готови на какво ли не, когато са поставени натясно.
— Не и този път — поклати глава той и насочи пушката.
Касиопея имаше своите угризения, но не много. Бе живяла живота си по своя начин, при своите условия и не се оплакваше. Бе минала през възходи и провали, през грешки, нещастия и големи успехи. Най-много я беше яд, че с Котън няма да могат да довършат онова, което бяха започнали. Но тази битка бе приключила. Още можеше да скочи в реката, но Проктър просто щеше да я застреля. С вързани ръце щеше да бъде плаваща мишена. Явно наоколо нямаше жива душа, която да чуе писъците й. Хитрият й ход не бе успял. Затова тя изостави престорения страх, изправи се на крака и погледна дулото на пушката.
— Е, хайде де! Какво чакаш, дръпни спусъка!
— Никога не е лесно да убиеш човек — каза той. — Но понякога е необходимо.
Тя затвори очи. Отекна изстрел. Но тя не усети куршум да се забива в тялото й. Вместо това Проктър залитна напред, ударен от нещо в гърба. Тресна втори изстрел и главата му се пръсна от тежкия куршум. Тялото му се олюля и се строполи на каменистата земя. Тя изтича напред, заобиколи канарите, които закриваха погледа й, и видя Котън, застанал на ръба на скалистия бряг.
Господи, колко го обичаше!
— Добре ли си? — попита той.
— Вече да.
Тя се изкачи и го целуна страстно.
— Мислех си, че всичко свърши.
— Никога.
— Надявах се да чуеш писъка ми.
— Имаш късмет, благодарение на мен се отърва.
Беше прав. Макар в последно време по-често да се бе случвало обратното.
— Време беше да ми върнеш услугата.
— Не споря.
Той извади джобно ножче и преряза въжетата, с които беше вързана. Ръцете я боляха, пръстите й бяха изтръпнали и трудно се сгъваха. Касиопея ги протегна нагоре към небето.
— А какво става с баща и син Брекинридж? — попита тя.
— И двамата са мъртви.
— Благодарение на теб ли?
— Само онзи, който трябваше.
— Значи историята приключва?
— Не точно — отвърна той.
Касиопея знаеше какво има предвид.
84
Национален парк „Карсън“
Неделя, май
Малоун стоеше до старото конско корито, построено, както вече знаеше, от Ангъс Адамс. От последното кръвопролитие бяха минали два дни; с Касиопея бяха прекарали единия от тях в интернет връзка със Замъка и Рик Стам, докато хората му сглобяваха петте камъка в една цялостна цифрова мозайка:
Касиопея му бе показала Камъка Алфа, който Франк Брекинридж бе извадил от пода на църквата. Всичките пет цифрови изображения бяха приведени в един и същ мащаб, както биха изглеждали действителните камъни, поставени един до друг. Когато Камъкът от Пътеката и Камъкът Алфа бяха напаснати един с друг, а Сърцето поставено в съответната вдлъбнатина, линията с осемнайсетте обозначения оформи видима пътека. Водеща към трезора.
Камъните ги бяха затруднили сериозно, вероятно според първоначалния замисъл на Ангъс Адамс. Думи с умишлени буквени грешки, архаичен език, скрити значения, сбъркан испански. Никаква логическа последователност. Всичко предвидено да се тълкува във връзка едно с друго. Оттук-оттам по малко даваха заедно отговора. И замисълът бе успял. Там, където последиците от метеорологичните условия, ерозията и вандализма бяха унищожили други карти, камъните бяха оцелели.
С помощта на Природонаучния музей и Музея на американската история на „Смитсониън“ бяха изготвени сателитни изображения на топографията, северно от църквата и от другата страна на реката, както бе указано на Камъка Алфа. За изумление на учените, лъкатушещите линии изобразяваха действително съществуващи каньони на точните им места, докато линията с осемнайсетте точкови обозначения очертаваше път през планините Сангре де Кристо. Определянето на разстоянията беше нелека задача, но точките по линията, завършваща в центъра на Камъка сърце, изглеждаха поставени на равни разстояния, което те бяха изтълкували като знак. По времето на Адамс разпространена единица за дължина е била варната, приблизително равна на метър. При съпоставянето на картата, нарисувана върху камъните, със спътниковите снимки на местността можеше да се пресметне, че разстоянието между две точки по линията възлиза на около петстотин метра. Явно Адамс бе поставил осемнайсет строго определени обозначения по пътеката, но Малоун се съмняваше, че много от тях са оцелели до ден-днешен или че е лесно да бъдат открити. Досега нищо в това издирване не беше лесно, та защо Адамс да го улесни тъкмо на финала?