В крайна сметка бяха идентифицирани три възможни местоположения на крайната цел в различни посоки от отправната точка и определени джипиес координати за трите.
Дани Даниълс и Уорън Уестън бяха пристигнали вчера. Председателят на Върховния съд с облекчение научи, че баща и син Брекинридж са мъртви заедно с Джеймс Проктър, който открай време бе смятан за гнила ябълка сред рицарите. И Уестън, и Даниълс искаха да участват в онова, което предстоеше да се случи.
До конското корито ги чакаха привързани четири коня.
— Толкова време не съм яздил… — каза Даниълс. — Но не съм забравил как става.
— Аз пък никога не съм се качвал на кон — каза Уестън.
Даниълс се засмя.
— Ще си забавна гледка.
Той им бе разправил как бе постъпил с Ванс. Беше му се обадил, за да му съобщи за смъртта на Даян. След което му бе дал избор: да оттегли поправката си и никога повече да не я поставя на обсъждане или Даниълс щеше да свика пресконференция и да разкаже всичко пред медиите, и да видим после колко от членовете на комисията щяха да останат лоялни на Ванс. Защото лоялност е едно, а самоубийство — друго. Нищо не слага край на една революция по-бързо от скандала, особено когато в него са намесени конспирация, кражба и множество убийства. И, напълно разбираемо, Ванс бе вдигнал бялото знаме.
Приклекнал, Малоун им начерта с пръст в прахоляка схема на маршрута, който трябваше да изминат, като им обясняваше за какво точно да си отварят очите.
— Оглеждайте се на четири страни — каза им той. — Онова, което търсим, се забелязва трудно.
Те се качиха на конете и поеха към първата точка, пресичайки реката при един брод надолу по течението. Междувременно Малоун бе научил, че от сградите във фермата на Адамс не е останало нищо. Парковите охранители дори не знаели точното им местоположение. Изобщо малко се знаело за Адамс, който бил затворен и необщителен човек. Художник, станал илюстратор, станал шпионин, станал рицар на Златния кръг. Забележителна еволюция.
Слънцето беше напекло голата земя, червеникавокафява под безоблачното небе. Следвайки показанията на джипиеса, те яздиха мълчаливо близо час. Над хоризонта трептеше мараня. По земята премина тъмна сянка с форма на сърп. След няколко секунди се върна, полюлявайки се като махало. Дани вдигна глава и видя ястреб с разперена като ветрило опашка, който се рееше върху топлите въздушни течения. Вече бяха забелязали няколко млади елена, които побягваха уплашено при вида им.
Първата точка, до която стигнаха, не изглеждаше никак обещаващо. Скалните ридове бяха твърде високи и стръмни. Същото можеше да се каже и за втората. Но за набитото око на Малоун третата точка загатваше примамливи възможности. Беше най-отдалечената от конското корито, като на мястото се бяха развили сериозни ерозионни процеси. Имаше следи и от земетресения. Както и от наводнения. Той оглеждаше ръждивата повърхност на стръмния склон, издигащ се на стотина метра над мястото, където бяха застанали. Там, където слънцето, вятърът и дъждовете бяха отнесли почвения слой, отдолу се подаваха шистови скали. Огромни камъни стърчаха от земята като безмълвни паметници. Храстовидни растения се бореха за живот сред опечената глина.
— Виждате ли го? — попита Малоун останалите.
Никой не отговори. Но той ставаше все по-добър в тази игра. Може би го дължеше на гените си.
— На петнайсетина метра нагоре по склона, онзи объл камък.
Всички камъни бяха заоблени и изгладени от вятъра и дъждовете. Но един конкретно бе привлякъл погледа му. Той пришпори коня и останалите го последваха, за да огледат камъка под различен ъгъл. От новото място се виждаше друга негова част, също заоблена, повече от половината потънала в почвата, но достатъчно издадена нагоре, за да се види формата й. Приличаше на сърце.