Определено.
Двамата прескочиха ямата. Напред ги очакваха още две, все още с кожените маскировки отгоре. Те ги побутнаха и ги събориха вътре. В края на тунела имаше заключена метална порта.
— Е, вече е чисто — каза той. — Да повикаме и останалите.
Касиопея тръгна обратно към входа, докато той оглеждаше портата. Бяха открили церемониалния ключ в дрехите на убития Грант. Сега той го извади от джоба си и го разгледа в светлината на фенерчето. По форма ключалката му подхождаше, но беше много възможно механизмът й да е силно корозирал с времето. Но пък, от друга страна, климатът по тези места беше сух, а в тунела не се забелязваха никакви следи от влага.
И така, защо не? Той вкара ключа в ключалката и понечи да го завърти. Усети съпротивление. Опита отново — първо наляво, после надясно. Езикът помръдна. Не много, но раздвижването се усети. За късмет, беше предвидил това и носеше със себе си тубичка със смазочно масло. След като в схемата фигурираше ключ, отнякъде щеше да изскочи и ключалка със съответния механизъм, та не беше зле да е подготвен…
Той извади ключа и впръска обилно масло в ключалката. Зад себе си чуваше приближаващите се стъпки на останалите. Вкара отново ключа и пак го развъртя наляво-надясно. И още масло. Накрая езикът на бравата се плъзна докрай назад. Другите трима пристигнаха точно когато отваряше със замах портата.
— Церемониалният ключ свърши работа, а? — попита Уестън.
— С малко помощ от моя страна.
Тунелът продължаваше още три метра навътре и водеше към нещо като обширно помещение.
— Стъпвайте полека — каза Малоун. — Както видяхте, тук е пълно с изненади.
Той тръгна напред, но не откри повече клопки. Другите го следваха. Фенерчетата им осветиха подземна зала с размери около десет на десет и височина до тавана около три метра. Приличаше на естествена пещера, може би разширена от човешка ръка, с пръстен под. Навсякъде имаше натрупани дървени сандъци с най-разнообразна форма и големи чували. Бяха толкова много, че не можеха да се преброят с поглед, покрити с дебел слой прах и пръст. В средата на залата имаше маса. Върху която беше поставена дървено ковчеже.
— Добре дошли в трезора — промърмори той.
— Изумително — обади се Уестън. — Орденът винаги се е чувствал най-добре под земята, буквално и преносно.
— Ако всичко това е пълно със злато и сребро, тук има милиарди долари — каза Даниълс.
Малоун огледа земята между мястото, където бяха застанали, и най-близкия контейнер. Изглеждаше твърда. Тръгна напред, стъпка по стъпка, бавно и полека. Приближи се до един от чувалите и отмахна с ръка прахоляка. Извади джобно ножче и преряза ремъка, с който беше завързан. Съдържанието се разпиля по земята.
Златни парчета, монети и малки кюлчета.
— Каква гледка! — каза Даниълс.
Малоун носеше малък лост за всеки случай. Сега се приближи към един от сандъците и с негова помощ отвори капака. Вътре беше пълен с бляскава маса от златни кюлчета. Повдигна едно. Масивно и тежко.
— Вижте тук! — провикна се Касиопея.
Проследиха лъча на фенерчето й и видяха малка леярна с пещ на въглища. Малоун се приближи и натисна лоста на ковашкия мях. Кожата изпука.
— Както се вижда, Адамс е помислил за всичко. Сам е изливал кюлчетата тук.
— А какви са тези там? — попита Даниълс.
Малоун не бе забелязал големите обковани с метал сандъци, но не беше лесно да обхване всичко с поглед. Чувстваше се като дете, което в коледната сутрин тича надолу по стълбите, за да види какво му е оставил Дядо Коледа под елхата, и вижда купища играчки. Той пристъпи към сандъците и отвори един. Целият беше натъпкан с книжа, папки и книги.
— Това е архивът на Конфедерацията — каза Уестън. — Орденът е отговарял за опазването му. Да се надяваме, че и документите на ордена са също тук. Никой не ги е виждал от хиляда осемстотин шейсет и пета.
— Трябва да видите това — каза Касиопея.
Всички се насочиха към нея, където в светлината на фенерчетата видяха някакъв тъмен объл предмет с неопределен цвят, приличащ на стара кожена топка. Пръв Малоун се досети, че е череп, все още с полепнала по него плът като на мумия.
— Имаш ли представа чий е? — попита Даниълс.
— Не може да се каже — отвърна той. — Тази работа не е била за всеки.
— Дали не е Адамс? — настоя Дани.
— Едва ли — отвърна Малоун. — Той е бил пазителят на това място. Той го е запечатал така. Следователно е бил последният, излязъл жив оттук. Според онова, което си спомням от дядо ми, Адамс е починал някъде към началото на двайсети век.