Както е разказано в глава 25, президентът Джеймс Полк си наумил, че най-бързият начин да се увеличи територията на Съединените щати би била една война с Мексико, която в крайна сметка била спечелена след две години кръвопролития. По силата на Договора от Гуадалупе Идалго (1848 г.) Съединените щати придобили територии, които впоследствие щели да се превърнат в Аризона, Ню Мексико, Юта, Невада и Калифорния.
Персонажът на Ангъс Адамс е почерпен от капитан Томас Хайнс, прославен шпионин на Конфедерацията. Подвизите на Хайнс са легендарни, включително това, че веднъж се бил скрил в дюшека, върху който лежал болен, за да избяга от войниците на Севера (глава 33). Когато чух тази история преди няколко години, реших, че ще стане част от наследството на Котън Малоун. Една добра книга за Хайнс е „Агентът на Конфедерацията“ от Джеймс Хоурън. Всички описани в глава 33 действия на Ангъс Адамс всъщност са били извършени от Хайнс. Добавянето на памук в изварата (глава 40) е номер, заимстван от мой познат, който действително го е погодил като дете на гледачката си.
Кабинетът на Алекс Шъруд е заимстван от офисите на сенатор Ламар Александър в сградата „Дърксен“, до карираната риза на стената в секретарското помещение (глава 41). Главоблъсканицата с разместените букви в глава 50 се основава на действителни кодове, използвани по време на Гражданската война. Откъсът от вестникарска статия в глава 27, в който се разправя за изгубено злато, Ф. Лий Бейли и Джон Дийн, е заимстван почти дума по дума от действителна статия, отпечатана през 1973 г. През периода 1934–1974 г. притежанието на злато от частни лица е било обявено за незаконно в Америка (глава 27). Рисуването на скрити картини по ръбовете на страниците е едно отмряло изкуство (глава 72), но е изумително да се види.
Въпросът за предлаганата 28-а поправка, за която се споменава в глава 4, е бил повдиган многократно, но Конгресът така и не е стигнал до обсъждането й. Внасянето на изменения в Конституцията от конвент, свикан от щатите, е един от начините да се постигне това. Вярно е, че няма почти никакви правила, които биха били приложими към един конвент, свикан по смисъла на член V (глава 65). Подобно на първия такъв от 1787 г., който не се е съобразил с ограничения обхват на задачите си — единствено да измени Устава на Конфедерацията, всеки следващ конвент би бил също толкова невъздържан в работата си. Понастоящем се наблюдава обществено движение за свикване на втори Конституционен конвент, като редица щати вече са изразили подкрепата си. Отлично четиво по темата е „Да ходиш по ръба. Изменяне на Конституцията от Национален конвент“ от Ръсел Каплан.
Ранните години на Сената, предадени в глава 13, съответстват на историческата истина, както и появяването и възходът на печално известната фигура на обструктора. Ако шейсет сенатори не прибегнат до „гилотина“ и не гласуват отнемане на думата (глава 13), един сенатор е в състояние да блокира на практика целия законодателен процес. И това далеч не е изолирано явление. Днес в повечето случаи по договорка.
Както е описано в романа, нищо не стига до гласуване в Камарата на представителите, ако преди това не е одобрено от Комисията за правилниците (глава 20), а тя се намира изцяло под контрола на председателя. Процедурните правила в Конгреса (глава 13) са жизненоважни за редовното протичане на законодателния процес. В съответствие с Конституцията всеки Конгрес изработва собствени такива правила при почти нулев съдебен контрол (глава 13). В ранните години на държавата Сенатът не е изпълнявал никакви функции, освен да консултира Камарата на представителите (глава 13). Но всичко това се променя през XIX в. Изменянето на вътрешния правилник на Конгреса, така че да разглежда единствено законопроекти, внесени от Камарата на представителите, не само е възможно (глава 56), но е и напълно законно. Идеята не е моя, а е почерпена от книгата „Да сложим край на задръстванията в Конгреса“ от Гари Ларсън. А като последица от една такава промяна председателят на Камарата би се издигнал до позицията на най-властния човек в държавата.
Конгресът е в пълен хаос. Това е може би единственият факт, който всички американци приемат единодушно, но не по-малко вярно е, че той е онова, което движи тази държава вече над 200 години (глава 9). Затова го приемаме и с добрите му, и с лошите му страни. Малцина си дават сметка, че Сенатът е бил създаден, за да действа като законодателна спирачка. Противно на разпространеното днес мнение сред разни набедени специалисти, Бащите-основатели просто не са имали доверие в народната власт (глава 56). Това недоверие е отразено както в институцията на електоралната колегия (чрез която народът всъщност не избира пряко президента), така и чрез двукамарния законодателен орган (при който Сенатът също не се избира пряко от народа, а от щатските законодателни събрания).