Председателите на Камарата ползват лична охрана (глава 2, 21, 44). Също и бившите президенти, но те имат право да откажат услугите на Тайните служби. Клетвата, цитирана в края на глава 39, се полага от всеки сенатор при встъпване в длъжност. Преквалифицирането на Дани Даниълс от президент в сенатор не само е възможно, но вече е правено — от Андрю Джонсън през 1875 г. (глава 21).
Този роман се върти около института „Смитсониън“, създаден, след като неизвестен британски химик — Джеймс Смитсън — завещал 500 000 долара за целта. Онова, което правело завещанието му особено странно, бил фактът, че той всъщност никога не бил стъпвал в Съединените щати. Едва седемнайсет години след смъртта му Конгресът създал въпросната институция. Всички политически спорове и съмнения, описани в Пролога, относно изпълнението на волята на Смитсън са исторически факт.
„Смитсониън“ се управлява от седемнайсетчленен съвет, както е описано в глава 10. Директор на института е председателят на Върховния съд (глава 23). Към всеки музей има граждански консултативен съвет, който работи в тясно сътрудничество с администрацията на музея. Понастоящем аз членувам в съвета, отговарящ за библиотеките „Смитсониън“. Две от тях са библиотека „Кълман“ към Природонаучния музей (глава 15) и библиотеката към Музея на американската история, в която работеше Мартин Томас.
Тунелът под Националната алея с музеите между Замъка и Природонаучния музей съществува (глава 16), като съм добавил само завоя в него. В действителност той е прав и с дължина 220 метра. Спираловидното стълбище, което се изкачва през северната кула на Замъка, съществува (глава 19). Направил съм една малка промяна, добавяйки изход на втория етаж, какъвто отдавна няма. Навремето в северозападната кула наистина са живеели бухали (глава 19). Ротондата в Замъка съответства изцяло на описанието (глава 19), включително с огромната позлатена витрина, в която се съхраняват церемониалните предмети на института (глава 23). Ключът е истински (глава 11), открит е бил в таванските помещения на Замъка през втората половина на 50-те години, като впоследствие е включен в церемонията по встъпване в длъжност на новоназначените секретари (глава 19, 23, 25). Оригиналът е постоянно изложен във витрината, а копие от него се връчва на всеки пореден секретар (глава 25). Всички интриги около ключа обаче са изцяло измислени от мен.
Още няколко бележки за „Смитсониън“: цитатът на Джеймс Смитсън в глава 13 е от едно негово писмо. Смитсонитът, който носи неговото име (глава 23, 58), е едно относително безполезно минерално съединение. Малко парче от него обаче краси бюрото ми. Джеферсън Дейвис е бил член на съвета на „Смитсониън“, преди да стане министър на войната (глава 25). Но експедиция до Югозападните територии не е имало никога (глава 25). Постът уредник на Замъка съществува (глава 11), като понастоящем се заема от Ричард Стам, когото направих герой на романа си.
Джоузеф Хенри е бил първият секретар на „Смитсониън“ от 1846 до 1878 г. По време на Гражданската война е сътрудничил на военноморския флот в оценяването на изобретения и технически нововъведения (Пролог), като на практика е бил научен съветник на Линкълн. Липсата му на ентусиазъм за каузата на Севера (Пролог) е исторически факт, както и настояването му „Смитсониън“ да остане неутрален.
Нелоялен обаче никога не е бил. Историята с арестуването му и изправянето му пред съд като шпионин — така както е разказана в глава 62 — е именно това: история. Появява се в биографията на Ейбрахам Линкълн от Карл Сандбърг около шейсет години след смъртта на Линкълн. Повечето историци са на мнение, че Сандбърг най-вероятно я е поукрасил, защото не цитира източници.
Възрастта на Смитсън, гравирана върху надгробния му камък, действително е сгрешена (глава 60). Начинът, по който останките му са стигнали до Вашингтон, е предаден правдиво (глава 58). Историята за отварянето на гроба на Смитсън през 1973 г. (глава 58) е взета почти буквално от действителен документ. Самото отваряне на гроба не е минало без противоречия. До ден-днешен никой не знае защо точно е било решено, а обясненията от онова време са били твърде неубедителни. Начинът, по който Малоун и Рик Стам отварят гроба (глава 62), е правилният.