— Аз имам свои интереси, различни от тези на съпруга ми — каза тя. — Член съм на няколко обществени съвета, сред които Консултативният съвет към библиотеките на института „Смитсониън“. Това запълва голяма част от времето ми. Затова не ми беше лесно да пътувам до Вашингтон. И Алекс го разбираше. Той дори ме насърчаваше.
Като се имаше предвид историята с Тейсли, това му прозвуча логично.
— Не съм била във Вашингтон от месеци — продължи Даян. — Противно на мнението ти, присъствам поне два пъти годишно на заседанията на управителния съвет на „Смитсониън“. Утре ще отида да уредя нещата около апартамента му. Това не е задача, която чакам с радост.
Лицето й беше строго и безизразно като маска. Дани се опитваше да оценява реакциите й, като през цялото време се чудеше защо го прави. Всъщност не искаше да научава нищо повече за нея. Затова най-добре би било да се сбогува и да си тръгне. И той понечи да го направи, когато на пода зад бюрото под прозорците забеляза две чанти от плат, пълни с книги. Успя да разчете заглавието на най-горната в лявата чанта.
„Внасяне на поправки в Конституцията от Конституционния конвент“.
Какво му бе казала Тейсли за книгите на Алекс? Че били на теми като свикване на Конституционен конвент и история на Конгреса.
Най-отгоре в другата чанта беше кафяв бележник. С релефно отпечатан кръст в кръг. Точно както Тейсли го бе описала. Но как тези неща се бяха озовали тук? Като се имаше предвид, че Даян не бе ходила от месеци във Вашингтон, а бележникът е бил оставен върху бюрото на Алекс. Какво още му бе казала Тейсли за неканения гост в апартамента?
Имаше ключ.
Дани реши да направи следващата крачка. Напипа медальона в джоба си, извади го и й го показа.
На лицето на Даян се изписа изненада.
— Откъде имаш това?
— Ден-два преди да умре, Алекс мина покрай къщи. Явно го е изпуснал. Мислех да му го върна, но така и не успях.
Лъжата звучеше правдоподобно, защото визитата действително се бе състояла. Това бе последната им среща. Даян вдигна ръка към деколтето си и измъкна златна верижка. На нея висеше същият медальон с кръстче в кръг.
— Това е слънчев кръст. Древен символ, носи късмет. Хареса ми, затова поръчах да направят по един и за двама ни.
— В такъв случай го връщам на теб.
Даян се загледа в медальона, сякаш го виждаше за пръв път.
— Сега разбирам откъде си получил информация — каза накрая тя. — Трябваше да се досетя, че двамата си говорите.
Той реши да я остави да вярва в каквото си иска.
— Даваш си сметка — продължи Даян, — че няма причини да се държим враждебно. Съмнявам се, че някога ще се видим отново, затова нека се разделим, ако не като приятели, то като двама души, които са обичали Алекс.
Позата й беше царствена, с изправени рамене и гордо вдигната глава. И макар думите й да бяха лишени от емоция, тя правеше жест към него или може би просто приспиваше вниманието му. Все едно. Дани вече знаеше всичко, което можеше да научи.
— Дадено — отвърна той, после се сбогува и си тръгна.
Алекс имаше кабинет, в който Дани бе влизал много пъти. Сега му се искаше да хвърли един последен поглед вътре, макар да се съмняваше, че ще открие нещо важно. Всичко вече беше почистено, включително апартаментът във Вашингтон. Имаше лошо предчувствие, породено в резултат от дългогодишни политически битки.
Дани се върна в гостната и остана там още няколко минути, за да поговори със стари приятели. Губернаторът правеше същото, заобиколен от група хора в другия край на стаята. Даян се появи малко след него и излезе отвън на верандата, за да приема съболезнования. Наблюдавайки я внимателно, Дани не долови у нея дори следа от обичайното неразбиращо объркване на човек, сполетян от внезапна скръб. Налудничава мисъл премина през ума му.
Дани се извини и тръгна обратно по коридора, уж към тоалетната, а всъщност към кабинета на Даян. Вратата беше отворена и той надникна вътре. Нямаше жива душа, дори кучето се беше махнало. Той бързо влезе вътре, намери бележника в чантата и го пъхна в колана на панталона си отзад на гърба под сакото. После се върна обратно в гостната.