— Сградата е унищожена! — изкрещя някакъв мъж, който притича през аудиторията с голям сандък в ръце. — Всички да се махат!
Той беше съгласен, но обектът на посещението му си оставаше в кабинета на Хенри върху бюрото му. И трябваше да бъде опазен. Пламъците още не бяха проникнали там, но всеки миг и това можеше да се случи. Наоколо тичаха хора — някои, помъкнали картини, други — книги и свитъци с документи, трети, притискащи до себе си ценни експонати от колекцията на музея. Сградата се издигаше на това място от 1846 г., когато Конгресът най-после бе решил какво да прави със завещанието от 500 000 долара, оставено от един малко известен британски химик на име Джеймс Смитсън заедно с донякъде озадачаващата инструкция:
Да се учреди във Вашингтон просветно заведение под името институт „Смитсониън“ което да работи за умножаване и разпространение на знание между хората.
Още по-странно беше обстоятелството, че макар да бе завещал цялото си състояние на американското правителство, въпросният Смитсън нито веднъж не бе посещавал Щатите.
Някои тълкуваха понятието „просветно заведение“ като голяма библиотека, други като музей, трети настояваха за серия от лекции на пълна самоиздръжка, а имаше и такива, които държаха да се публикуват само научни трактати от престижни източници. Конгресмените от южните щати бяха скептично настроени, като си мислеха, че институцията ще се превърне в политически форум за отмяна на робството. Те се съпротивляваха на всякакви инициативи и настояваха Конгресът просто да върне парите. В крайна сметка надделяха по-трезвите умове и се прие проект за просветно заведение, което да включва библиотека, музей, картинна галерия и аудитория за изнасяне на лекции. Разбира се, всичко това изискваше сграда с твърде щедри пропорции. Полученото в резултат здание в романски стил от XII в. имаше продълговати крила, високи кули, сводести врати, прозорци и керемиден покрив и бе уникално за страната както по вид, така и с материала, от който бе изградено — червен пясъчник. Донякъде наподобяваше средновековен манастир. Джоузеф Хенри ненавиждаше крайния продукт, описваше го като фантасмагорична, на практика неизползваема сграда, както и печална грешка. Но много негови съвременници й бяха измислили друго име.
Замъка.
А сега Замъка гореше.
Той се затича обратно към кабинета на Хенри, за да открие там неканен гост. Някакъв мъж беше успял да се промъкне вътре и първоначално той си помисли, че е член на персонала, после забеляза тъмносинята униформа и шинела с пагони на капитан от армията на Севера върху раменете. Когато усети присъствието му, мъжът се извърна и без миг колебание посегна към револвера си.
Докато той идваше насам, му се бе сторило, че някой го следи. Планирал беше да влезе в Замъка и да си тръгне незабелязано. Но нещата невинаги се развиваха по план.
Проехтя изстрел и куршумът разцепи касата на вратата, но той вече бе отскочил назад и встрани. Освен това бе забелязал, че револверът е от новите модели с двойно действие, при които с натискане на спусъка последователно се запъваше и освобождаваше ударникът, като същевременно се превърташе барабанът с една стъпка напред.
Скъпо и рядко оръжие.
Той падна по гръб в коридора и посегна към собствения си револвер, подобен на този на капитана и скрит в кобур под палтото му. Надявал се бе да не се стига до насилие, но в случая нямаше избор. Изправи се на крака, готов да се бие с мъжа в кабинета. Над главата му по тавана пробягваха огнени езици; цялата аудитория беше изпълнена с дим. Парчета горящо дърво падаха като градушка наоколо. Капитанът се подаде от кабинета с изваден револвер в едната ръка и с онова, което той бе донесъл на Джоузеф Хенри, в другата.
„Предайте това на секретаря — бе му заръчал Джеферсън Дейвис, подавайки му един месингов ключ. — И приберете дневника си.“
Той бе забелязал томчето върху бюрото на Хенри — същото, което капитанът държеше в ръката си заедно с ключа. Непознатият знаеше точно какво да вземе и това беше плашещо.
Той се нахвърли върху капитана и го събори на пода.
Вкопчени един в друг, те се претърколиха към подиума, поставен срещу наредените в полукръг редове столове. Капитанът се отскубна и скочи на крака, но с едно дръпване за глезените отново беше проснат по гръб. Тилът му се удари в коравия дървен под и пръстите му охлабиха хватката върху двата предмета.
Той се пресегна и сграбчи ключа и дневника.