— Кълна се, полковник… лоялен съм на… Юга. Не съм… шпионин…
По дяволите! Бълнуванията за Гражданската война бяха започнали отново.
— Ключалката е само за… праведници. За тези от… ордена. За тези, които… са се клели във… вярност на каузата. Вие от тях ли сте… полковник?
— От тях съм.
Погледът на стареца се смекчи, сякаш в тъмните дебри на мозъка му бе просветнала електрическа крушка.
— Е, тогава… ще ви кажа.
Грант охлаби хватката; краката на баща му вече допираха пода и дишането му се възстанови.
— Когато най-после имате нужда от покой… Югът ще се изправи пред най-голямото си изпитание. О, благородни рицари, с вашите сиви доспехи… поведете ни в боя.
Грант изгледа побъркания си баща и поклати глава.
По дяволите.
Защо той не вземеше просто да умре? Не! Явно глупакът смяташе да живее вечно. Ако можеше поне да каже нещо ценно, нямаше да е зле. Вместо това Грант трябваше да търпи бълнуванията му и да пресява тонове глупости за някое зрънце информация. Но времето свършваше. Успехът им зависеше от две неща, и двете заключени в хранилищата на „Смитсониън“.
— От близо и далеч във воинско сиво, последният бой идва към нас… Звуците на битката се носят насам, но ние не се страхуваме от вас, храбри рицари.
Грант цял живот беше слушал тия бръщолевения. Като малък му се струваха забавни, но с времето започнаха да му лазят по нервите. Вече на никого не му пукаше за Гражданската война. Но милиарди в забравено злато и сребро? Всеки би се заинтригувал.
— Златото, глупако! — избухна той. — Нищо ли не знаеш за златото? Трябва ли ни ключът?
— Слуга на съдбата, аз водя северно от реката. Пътят е опасен. Отиди на осемнайсет места. Потърси картата. Потърси сърцето.
Грант заби юмрук в корема на стареца. Не толкова силно, че да спука някой орган, но достатъчно, за да привлече вниманието му. Въздухът излезе от старческите дробове и Грант пусна тялото на баща си да се свлече на пода. Идеше му да извади пистолета от кобура под мишницата си и да застреля стария идиот, както се застрелва ранен кон. Търпението му се бе изчерпало. Очакваше го огромно съкровище. Единственото ценно нещо, което бе получил досега от своя баща, бе информацията за съществуването на това богатство. Грант беше на трийсет и пет, а вече уморен от житейски провали, които оставяха лош вкус в устата му. Учението не го влечеше. Работата от девет до пет — още по-малко. И едното, и другото го отегчаваха. Беше се женил два пъти, но — слава богу! — не бе създал деца. Подозираше, че може би е стерилен, понеже никога не бе вземал каквито и да било предпазни мерки. Беше му писнало да се лишава от всичко. Накрая, през последните две години, бе активно въвлечен в нещо, които би могло да промени живота му. Бързата писта за нагоре. Но крайният резултат зависеше от това жалко човешко същество, което лежеше в краката му.
— Няма ли да ми кажеш най-после?
Баща му се изправи на четири крака с лице към вратата, като се давеше за въздух.
— Югът ще се въздигне отново… още веднъж, сред тези поля на честта… както преди. Небесният отец ще се застъпи за нас… преди да се изправят срещу нашия южняшки народ.
Грант мразеше гатанките. Слава богу, Даян бе научила тайните на стражите, което беше от полза. Дано до края на деня да се сдобиеха и с останалото, от което имаха нужда — тук и в Арканзас. Той бе очаквал да получи малко повече яснота, преди да тръгне. Колкото да е сигурен, че рисковете си струват. Но сега май му оставаше само да се надява, че е така. Трябваше да бъде в Природонаучния музей след малко повече от час.
На пода баща му трепереше. Той го ритна в гръдния кош. После още веднъж — само за да му покаже колко е ядосан. Хубавото при баща му беше, че бързо забравяше всичко. Дори ударите се изтриваха веднага от съзнанието му.
Грант вече знаеше достатъчно, за да продължи нататък. Беше прекарал последните няколко години в ровене из книгите, в четене на ръкописи, писма и стари документи. Хората от Музея на Американската гражданска война в Ричмънд вече го познаваха. Ако за нещо го биваше, това бе да се сдобива с всичко необходимо.
Интересно как с времето силите се изравняваха. Навремето Рицарите на Златния кръг бяха наброявали десетки хиляди. От тях сега бяха останали шепа хора като стария страж в Арканзас и мъжа, който се давеше на пода. Грант бе наел хора и ги бе изпратил в Арканзас. Бе им платил със злато, до което се бе добрал, като следваше указанията на Даян. Наистина, и тримата — той, Даян и брат й — носеха медальона с кръст в кръг на шиите си като знак за единство, но не бяха рицари. Особено Даян. Жени не се допускаха в ордена. И все пак като рицарите и те бяха обвързани един с друг в преследване на обща цел. А неговата роля беше жизненоважна.