— Покорно благодаря — каза на зашеметения капитан.
После се изправи и ритна пистолета му настрани, към димната завеса. Понечи да си тръгне, но капитанът дойде в съзнание и се претърколи на четири крака, готов за нова схватка.
— Защо? — промърмори той, после заби върха на обувката си под челюстта на капитана, запращайки го по гръб и в безсъзнание. — А сега, ако обичаш, стой там.
С тези думи той се спусна по стълбите към партерния етаж. За негов късмет, пожарът сякаш се бе ограничил до горните етажи, а долу бе проникнал само малко дим. Той забеляза, че кофите с вода, поставени на равни разстояния в Аулата — явно за подобни спешни случаи, — бяха замръзнали и нямаше да помогнат с нищо в борбата с огнената стихия. Но дори и да не бяха пълни с лед, пожарът беше твърде силен.
Чу се трясък; още една част от покрива се бе сринала.
Време бе да си тръгва. Но капитанът… Защо пък да го е грижа за него? Съвестта е такава пречка…
Той пъхна револвера обратно в кобура, а ключа и дневника — във вътрешния джоб на палтото си. След което, макар мозъкът да му нареждаше обратното, той се изкачи по стълбището, откри лежащия в безсъзнание капитан, преметна го през рамо и го понесе надолу и навън, на дневна светлина, точно когато пожарната команда пристигна.
Скоро пред сградата се събра тълпа. От горните етажи на Замъка се виеха пламъци и дим, обгръщаха каменните елементи на фасадата, облизваха арките на прозорците. Книги се сипеха като дъжд от горните етажи; там доброволци отчаяно се опитваха да спасят всичко, което можеха. Една от кулите рухна сред вихър от дим и искри. Той сложи капитана на земята далече от сградата, където лекари преглеждаха други оцелели, задавени от дима.
После се обърна и погледна към бедствието.
От картинната галерия не бе останало нищо, както и от кабинета на Хенри. Прозорци на горните етажи се пръскаха и под тях се сипеше стъкло. Пожарните помпи заработиха, но студът спъваше функционирането им. За щастие, източното крило на сградата, където Хенри живееше със семейството си, изглеждаше невредимо; пожарът беше локализиран в западното крило на втория етаж.
Нищо от това обаче не го засягаше. То бе проблем на други и най-вече на секретаря Хенри — този висок мъж с аскетична осанка, загърнат в безформено палто, който тичаше напред-назад и даваше нареждания. Той улови погледа на секретаря и дискретно се потупа по джоба, за да му покаже, че нещата са в безопасност. Хенри му кимна в знак на разбиране. След това направи едва забележимо движение с глава на една страна: Тръгвай!
Отличен съвет.
Без съмнение Хенри играеше опасна игра. От една страна, служеше в Постоянната комисия към военноморския флот, съветвайки Севера по въпроси като използването на балони при бойни действия, закупуването на нови системи оръжия, дори добива на въглища в Централна Америка. Но от друга, вярваше непоколебимо в отговорността си към човешкото знание като секретар на „Смитсониън“. В съответствие с убежденията си той бе отказал да издигне американското знаме над Замъка и се бе съпротивлявал на идеята юнионистки войски да бъдат разквартирувани в помещенията на института с аргумента, че „Смитсониън“ е международна научна организация и като такава трябва да запази неутралитет. Приятелството му отпреди войната с Джеферсън Дейвис не беше тайна за никого, а днешната среща бе уредена от Хенри директно с Ричмънд чрез кодирани съобщения, пренасяни в двете посоки от гълъби.
Той забеляза пристигането на контингент от войници на Севера.
Определено беше време да си тръгва.
Той се сля с тълпата и бавно се отдалечи. Познаваше някои от лицата, които се бяха събрали да гледат зрелището, и си даде сметка, че Конгресът бе прекратил работа за деня. Дневникът му беше в безопасност под палтото, близо до гърдите му. Беше сам, човек с мисия.
Точно както обичаше.
Войниците се разпръснаха, за да наблюдават тълпата. Което беше странно, редно бе да се заемат с пожара. После видя капитана, с когото се беше бил, вече на крака, да ръководи претърсването.
Наблизо имаше няколко карети. Пътниците гледаха пожара в мрачния следобед. Той се насочи към една, в чийто прозорец се виждаше хубавото овално лице на жена на средна възраст с кестенява коса. На шията си тя носеше верижка със златен медальон, рязко контрастиращ със закопчаното й догоре черно палто.
Той огледа символа.
Кръст в кръг.
Войниците приближаваха, но той продължаваше да пристъпва към каретата с наведена глава; гърлото го болеше от дълбоко вдишания леден въздух.