— Защо го направи? — попита той дядо си.
Бяха на тавана, въздухът беше пълен с прах и есенна прохлада.
— Вече си достатъчно голям, за да разбереш.
— Аз съм само на единайсет.
Дядо му се изсмя гърлено.
— Но си много умен. Затова искам да ти покажа нещо.
Обикновено таванът беше забранена зона. Вече близо година, откакто той и майка му се бяха върнали да живеят тук, след като собственият му баща бе изчезнал безследно, вероятно загинал по време на военноморска мисия. Той не знаеше почти нищо за случилото се, само, че подводницата била потънала и всички на борда се били издавили. Майка му бе понесла тежко загубата и бе потърсила бягство от действителността като управител на фермата. Както винаги, той таеше болката в себе си, прекарвайки голяма част от времето си в компанията на своя дядо.
Този ден се бяха качили заедно на тавана. Стояха един срещу друг и се здрависваха по особен начин, като два от пръстите на дядо му бяха вплетени в неговите.
— Усещаш ли? Това е хватката на ордена. Когато се срещнат двама членове на публично място, се ръкуват така. Единият пита: „Вътре ли си?“. Правилният отговор е: „Вътре съм“. Това означава, че и двамата са рицари.
Дядо му бе разправял истории за Рицарите на Златния кръг. Котън беше ходил в местната библиотека да търси книги по темата, но се бе върнал с празни ръце. Питал беше и учителя си по история, но той също не знаеше нищо.
— Имаха замък тук, в окръг Тумбс. — Така наричаха местните си клонове. — Баща ми е служил при тях като офицер, както и неговият баща преди него. Бяха дяволи, тези рицари.
Съзнанието му се пренесе обратно в светлата стая и Малоун пусна ръката на Морз.
— Знаеш, че казвам истината, нали?
— Какво искаха от теб онези хора, които били дошли да те видят?
— Това беше малко след като прогоних последния навлек. Не беше иманяр. Не знам какъв беше точно, но не се чувстваше добре в гората. Беше много плашлив. Провесих едно чучело от клоните и той духна.
Това съвпадаше с разказаното от Мартин Томас.
— Но той зарови лемеж на плуг в земята и го откри с помощта на компас — добави Морз. — Явно знаеше това-онова. Също като теб. Наблюдавах те. Някой те е научил, нали?
Малоун си каза, че Морз е доста по-умен, отколкото искаше хората да си мислят.
— Онези, които дойдоха при мен, знаеха, че съм страж — каза той. — Знаеха и какво пазя. Но нищо не им казах. Не вярвах и на една дума от онова, което говореха.
— Макар да са били рицари.
— Не ги знам какви бяха. Затова реших да си трая.
— Само че — заяви Малоун — с нас нямаш избор. И така, ще ми кажеш ли какво искаха от теб?
— Нещо повече. Направо ще ви го покажа.
13
Тенеси
20:00 ч.
Дани седеше на кожено кресло, заобиколен от любимите си вещи; вдясно от него имаше запален лампион, а на коленете му лежеше разтвореният кожен бележник. Вече бе изчел внимателно всяка страница. Беше в спалнята на втория етаж; вратата беше затворена. Губернаторът си бе легнал. Бяха вечеряли заедно — пица от местен ресторант. Последните четири месеца при него не бяха идвали много посетители. Само Алекс и една литературна агентка, която му досаждаше да започва мемоарите си. Явно написването на книга беше нещо като задължителен ритуал за всеки бивш президент. Историята на живота му изглеждаше търсена стока, след като вече трима издатели му бяха предложили седемцифрени суми за ръкописа. Сякаш вече умираше и беше време да си напише отчета, преди да хлопне капакът на ковчега. Не му трябваха пари и определено не желаеше да си припомня всяка подробност от живота си.
Прочитането на бележника обаче бе изострило любопитството му. Алекс определено бе намислил нещо.
Погледът на Дани обходи още веднъж изписаните на ръка страници, спирайки се на някой абзац, докато мозъкът му запаметяваше цели изречения.
Сенатът на САЩ заседавал тайно през периода 1789–1795 г. Не се провеждали публични заседания. Институцията представлявала нещо като черна дупка — попаднеш ли в нея, свършено е с кариерата ти. За разлика от Сената Камарата на представителите провеждала сесиите си публично и задавала дневния ред на Конгреса. Всичко се вършело там, докато Сенатът бил едва ли не забравен. Хенри Клей описва атмосферата в Сената като „тържествена неподвижност“.