1806. Арън Бър в качеството си на вицепрезидент убедил Сената, че правилото, позволяващо на членовете да гласуват край на дебата, било излишно. Колегите му се съгласили и от този момент нататък сенаторите получили правото да произнасят неограничени монолози, без да бъдат прекъсвани от другите членове. Те изобщо не можели да си представят в какъв капан са попаднали.
1820-те. Нещата започнали да се променят. Докато Камарата на представителите стигнала до 181 членове, Сенатът запазил стария си състав от 48 души. Членовете на Камарата се избирали от народа, а сенаторите — от законодателните събрания. Всеки от двата органа имал свои вътрешни правилници. В Камарата имало ограничение на времето за изказвания и на общата продължителност на дебата. Това обаче не се отнасяло до Сената. Там дебатите всъщност били насърчавани. Нямало лимит колко можело да трае изказването на един сенатор.
1830-те. Сенаторите от Юга открили, че правилниците им позволявали да не отстъпват думата. В съчетание с невъзможността за прекратяване на дебата по инициатива на сенатор и с липсата на каквото и да било ограничение върху продължителността на изказването те си дали сметка, че на практика думата можела да е вечно тяхна. Така се родила практиката на процедурния обструкционизъм. Уебстър, Калхун, Клей и други използвали тази процедурна хватка, за да блокират работата на Сената и да убиват законопроекти.
Бележките бяха групирани под общо заглавие „Аргументи «против»“, сякаш авторът се бе готвил да произнася реч или да пише статия. Дани познаваше почерка на Алекс и веднага забеляза, че дневникът не е дело на приятеля му. Голяма част от написаното бяха коментари за неизвестни процедурни правила на Сената — все неща, от които едва ли някой се интересуваше. Процедурните правила определяха кога и как се приемат законите. По-интелигентните законодатели ги изучаваха в подробности, защото така получаваха тактически предимства. През трите си мандата като сенатор Дани бе овладял всички нюанси на правилника — документ от 1500 страници.
От 1789 г. като сенатори бяха служили над 2000 души. Те се разделяха, най-общо казано, на две категории — работни коне и циркови коне. Едните вършеха работата, другите си приписваха заслугите за свършеното или посочваха виновните за несвършеното. В последно време обаче това разделение ставаше все по-отчетливо, защото цирковите коне буквално бяха окупирали Сената.
През последните четири месеца всички телевизии и печатни издания се занимаваха само с отказите на Сената да утвърди назначените от президента Фокс членове на кабинета. Сенатор след сенатор се изреждаха да блокират гласуванията в пленарна зала. С въвеждането на т.нар. „гилотина“ стана възможно с 60 гласа да се преодолява процедурна обструкция; но да накараш три пети от Сената да се договорят за каквото и да било беше невъзможна задача. Особено когато ставаше дума за прекратяване на дебат. Всичко беше въпрос на взаимна любезност. Ако на даден сенатор му хрумнеше да прави обструкции, останалите му разрешаваха, защото не се знаеше при други обстоятелства кой би се оказал на негово място.
Дани се зачете нататък.
Член 1, алинея 5, точка 2 от Конституцията предвижда Камарата на представителите и Сенатът да определят собствените си процедурни правила. Върховният съд е постановил, че всеки нов Конгрес е длъжен да приема процедурен правилник на две години. Процедурният правилник на Сената обаче остава в сила, докато не бъде изменен. През 1892 г., произнасяйки се по делото „Съединените щати срещу Балин“, Върховният съд постановил, че следва да е налице логическа връзка между установеното правило и търсения резултат. Това е твърде широко формулирано и отворено за тълкуване, в смисъл че Конгресът има неограничени правомощия да определя процедурните си правила. Тези правомощия са вечни, абсолютни и неоспорими от друг орган.
Дани вдигна глава от дневника.
Какво, за бога…?
Тейсли му бе казала, че източникът на тези бележки бил братът на Даян, Кенет Лейн. Страниците приличаха на нещо като резюме към научно изследване на тема „Процедурни правилници на Сената и Камарата на представителите“ и съдържаха препратки и цитати от различни съдебни решения и становища. Други части от текста бяха за член V от Конституцията, определящ средствата за изменянето й. Какво ли бе намислил Лейн? И защо Алекс не бил на себе си, по думите на Тейсли, след като прочел това?