Последните няколко страници бяха особено интригуващи:
Джеферсън Дейвис и Александър Стивънс се ненавиждали. Макар да били съответно президент и вицепрезидент на Конфедерацията, техните философии значително се различавали. Дейвис обичал войната. Стивънс имал слабост към конституционните промени. Стивънс останал верен на родната Джорджия и я подкрепил, когато се отделила от Съюза. Но докато отначало Дейвис смятал законовите промени за невъзможни, към април 1865 г. той вече виждал в тях единствената възможност да постигне целите си, понеже войната била загубена.
Стивънс бил член на Камарата на представителите от 1843 до 1859 г. Докато Сенатът увеличавал властта и влиянието си, процедурната обструкция достигнала своя разцвет. Към 50-те години на XIX в. Конгресът вече трябвало да умилостиви всеки член на Сената, тъй като един бил достатъчен, за да провали всичко. Отвратен, Стивънс измислил начин да бъдат отнети част от правомощията на Сената, но идеята му така и не набрала достатъчно скорост, за да бъде реализирана. Войната попречила на това. Впоследствие Стивънс отново бил избран за конгресмен и служил от 1873 до 1882 г. Дотогава Сенатът вече се утвърдил като водещата от двете камари на Конгреса. Всякакви изменения били изключени.
Дани не знаеше какво да мисли. Едва три четвърти от страниците на бележника бяха изписани. На последната страница пишеше:
Рицари на Златния кръг
Беше му смътно познато от истории, които бе слушал навремето.
След това още едно изречение:
За мен един народ с монарх е като човек, който си е взел лъв за куче пазач. Ако му извади зъбите, от лъва няма никаква полза. Ако му ги остави, лъвът го изяжда.
Отдолу имаше бележка, че това е цитат от Джеймс Смитсън — човека, завещал парите, с които впоследствие бе построен институтът „Смитсониън“. Но вниманието му привлече една дума, написана най-отдолу на страницата:
Именно.
И трите последни пасажа бяха написани с друго мастило и с различен почерк. Дани го позна — беше на Алекс. Сякаш искаше да каже нещо. Обзе го лошо предчувствие. А за съжаление, на дъската бе останал само един възможен ход.
Даян.
Разбира се, тя сигурно щеше да му е бясна за това, което бе направил, но щеше да се примири. Това беше едно от предимствата да си бивш президент. Хората ти прощават много неща. Спомни си нещо, което бе чул да казва негов стар политически противник.
Наблюдавай, запомняй, сравнявай, чети, разговаряй, слушай, задавай въпроси.
Дани вече бе изпълнил първите шест. Време беше за въпроси.
Той поседя още малко в креслото. Тишината притискаше тъпанчетата му, осезаема като взривна вълна. Дъждът потропваше по прозореца. Дани погледна нататък — завесите не бяха спуснати. Полийн мразеше да се намира вечер в осветена стая без завеси. Но той нямаше нищо против. Как ли би реагирала Даян на факта, че съпругът й може би е бил влюбен в друга? Че е смятал да се разведе с нея? Той щеше да запази тези подробности за себе си колкото бе възможно по-дълго. Макар през годините да не бе изпитвал симпатии към Даян, нямаше нужда нарочно да й причинява болка.
Дани се изправи с бележника в ръка, намери ключовете от колата си и слезе по стълбите на долния етаж. Охранителите на губернатора бяха заели позиция на верандата пред входната врата.
— След малко се връщам — каза им той.
— Ужасно късно е. Искате ли придружител? — попита единият от мъжете.
— Не. Ще се оправя.
14
Малоун последва Морз навън. Касиопея и Лия също излязоха след тях. Този мъж, както и дядо му навремето, му подаваше информацията на час по лъжичка. Между десет- и шестнайсетгодишна възраст тези истории завладяваха въображението му. Целият му род по майчина линия беше от Конфедерацията, но нито един член на клана Адамс не бе притежавал роби. Всички бяха обработвали земята си сами. Тогава не отглеждали сладък лук. Лукът дошъл по-късно, през 30-те години на XX в. Големите пари навремето били в царевицата и памука.
Всички се спряха на верандата.
— Отдавна върша тази работа — каза Морз. — Навремето из целия Арканзас са били разположени стражи. Всеки отговаря за точно определен участък земя. Татко ми беше показал дървото X, което ти откри. Бях по-млад от Лия, когато ми обясни какво е това. Основният ми ориентир. Затова е там. От него мога да наблюдавам гората на осемдесет километра във всички посоки. Не през цялото време. Само когато идват разни хора да душат наоколо.