— А откъде знаеш местата, където са заровени съкровищата? — попита Касиопея.
— Не ги знам. Но оставените знаци ми указват посоката. Татко ми показа само няколко места. Но те бяха за заплати на стражите.
Бог да прости дядо, помисли си Малоун. Благодарение на него знаеше, че от всички заровени съкровища някои бяха обозначени за хората, които ги пазеха.
— Изпращаха ни указания точно къде да копаем. И ние отивахме и си вземахме по малко злато.
— Ти изкопавал ли си някое?
— Не. Но бурканът, който откри днес, беше малък. Допускам, че е бил дупка за заплати. За татко.
— Значи си работил без пари, така ли? — попита Касиопея.
— Да. Оглеждам се за хора, които се навъртат около конкретни места, после предприемам действия, за да канализирам интереса им в друга посока.
Цицината върху главата му беше прясно свидетелство за способностите на Морз да убеждава.
— А има ли много интересуващи се?
— Това е странното. Дълги години никой не се бе появявал. После преди време излязоха някакви книги по въпроса, които докараха насам иманяри. Идваха, оглеждаха се за дърветата, копаеха в земята за тайни обозначения. Но аз ги прогонвах. Докато преди месец дойде някакъв мъж, после цяла група, после вие. Стана доста оживено.
— През хиляда деветстотин и девета е имало експедиция от „Смитсониън“. Баща ти или дядо ти споменавали ли са я?
— Това е било голяма работа. Татко ми е разправял за нея. Някакъв човек бил загинал. Инцидент по време на лов. Такива неща се случват по тия места.
— Баща ти убивал ли е някого, ако се доближи прекалено?
— Чичо ми е убивал човек. По-точно двама. Застрелял ги и ги погребал в планините.
— Това е убийство.
— Да, но какво значение има сега? Чичо ми и всички стражи от онова време са покойници.
— Има значение — обади се Касиопея. — Защото е убийство.
— Ти убивала ли си някога човек?
— Да.
— Сигурно и ти? — обърна се той към Малоун.
Котън кимна.
— Допускам, че сте имали причина. Стражите също са имали. Това злато не принадлежи на хората, които идват да го търсят.
Малоун реши, че този спор не води наникъде, и смени темата.
— Ти така и не си се научил да разчиташ знаците в гората, а?
— Не ми се е налагало. Не е моя работа. Май знаеш много за нас. Да не си рицар?
Малоун можеше и да стане. Неговият дядо му бе разправял много за ордена и за начина, по който рицарите укривали плячката си, използвайки за ориентир дървета със странна форма или пък такива, нарочно подрязвани като млади, за да растат накриво. Казвали им „дървета на бухала“. Обикновено три или повече такива дървета, наредени в права линия, задавали репера, сочещ към мястото на съкровището. Или пък няколко еднакви дървета, посадени в редица, между които едно липсвало, и съкровището било заровено точно където би трябвало да бъде липсващото дърво. Имало и такива, чиито корони били системно подкастряни в причудливи форми. Или пък в дънерите им имало забити метални предмети — железни топки, шивашки метри, които постепенно се враствали в кората. За да запазят магнитния ефект колкото е възможно по-дълго, заравяли под земята големи чугунени предмети — печки, вани, огнеупорни каси, плугове. За обозначения се ползвали и струпвания на камъни във формата на ромб, пробити дупки в скалите, тайнствени знаци, издълбани в кората на дърво и указващи посока по компаса и дистанция, както и особености на релефа.
Във всичко това имаше стройна логика. Един безмълвен език, познат само на малцина посветени, сред които — както бе посочил Морз — бяха и стражите. За късмет на Малоун, и дядо му бе усвоил част от този език, което го караше да се пита: дали и той не е бил страж?
— Днес открих това съкровище благодарение на неща, които знаех, и на бележки, писани по време на онази експедиция — каза Малоун. — Завещание от човека, загинал при ловен инцидент. Убиецът му не се е сетил да ги прибере. Наистина, минали са повече от сто години от тогава, но ето че тези бележки отново влизат в работа. Онзи, когото си подгонил преди месец, е бил тук, за да свърши същото, което върша аз днес.
Досега Малоун винаги си бе казвал, че това са просто истории, разказвани от дядо на внук за забавление. Но вече не смяташе така.
— Последвайте ме — каза накрая Морз.
Слязоха от верандата, заобиколиха къщата и тръгнаха към една от стопанските постройки. Бяха общо три, едва различими в сгъстяващия се здрач. На фона на пълната горска тишина Малоун дочу тихо равномерно бръмчене.