Касиопея погледна към Малоун и той кимна едва забележимо: нямаха избор. Тя пусна пистолета на пода и един от мъжете бързо го вдигна от там.
— Ти имаш ли оръжие? — попита мъжът Котън.
Той бръкна за беретата и я пусна на пода.
— Браво на теб — каза предводителят. — Добре се справи.
Морз прие комплимента с кимване на глава. Лия изглеждаше шокирана. А Малоун беше ядосан.
15
Вашингтон
20:50 ч.
Стефани Нел бе застанала пред Националния природонаучен музей на Конститюшън Авеню. Телефонът й бе звъннал преди половин час и тя бе дошла тук направо от „Мандарин Ориентал“ — хотела, в който отсядаше винаги когато имаше път към столицата.
Сградата, която се извисяваше пред нея, беше част от огромния институт „Смитсониън“, който притежаваше музеи от двете страни на Националната алея с музеите. По протежение на южната страна се издигаха Музеят на американските индианци, Музеят на авиацията и астронавтиката и самият Замък, докато Природонаучният музей, Музеят на американската история и Музеят на афроамериканската история доминираха северната страна. Заедно те образуваха най-големия музеен комплекс в целия свят. Общо 140 милиона експоната. Всеки един от които се оценяваше като национално съкровище. Тази вечер обаче зданието на музея се издигаше притихнало, затворено за посетители.
Стефани влезе и охранителят, който й държеше вратата, я упъти към едно помещение без прозорци, цяла една стена от което беше покрита от цветни монитори, показващи различни части от интериора на музея. Сградата беше на шест етажа с общо 140 хиляди квадратни метра изложбена площ — доста голямо пространство за наблюдаване. Там я очакваше Рик Стам, сегашният уредник на Замъка, макар естествената история да не беше точно неговата стихия. Двамата бяха стари приятели. Неотдавна Рик й бе помогнал да излезе от трудна ситуация. Беше му задължена. Затова, когато й позвъни, тя не намери сили да му откаже.
— Имаш късмет, че бях в града — каза му Стефани.
— Да, наистина. Много ти благодаря, че се отзова.
Рик посочи един от мониторите, на който се виждаха двама мъже, застанали в нещо, което приличаше на библиотека.
— Това е библиотека „Кълман“. Тези хора са там, отпреди да ти се обадя.
Тя познаваше библиотеките на института „Смитсониън“, разположени в обособени места към общо двайсет и един музея и изследователски центъра. Съвкупно те се смятаха за едно от най-големите хранилища на научни знания в света. „Кълман“ се намираше на приземния етаж в Природонаучния музей.
— Мъжът със светла коса е Мартин Томас — каза Рик. — Един от служителите в нашите справочни библиотеки, с безупречна десетгодишна професионална история. Чувал съм, че щял да замести сегашния директор на библиотеката към Музея на американската история.
— А какво прави в „Кълман“ по това време? — попита Стефани. — Тази библиотека няма нищо общо с американската история.
— До нас не стига звук. Другият мъж пристигна и Мартин го доведе право тук.
На монитора се виждаше висок мускулест мъж с гъста къдрава кестенява коса. Той пристъпваше нервно от крак на крак и правеше с ръцете си движения, сякаш искаше да сграбчи нещо. Беше с гръб към камерата и лицето му не се виждаше. Облечен беше с тъмно спортно сако и панталон.
— Какво е това отзад на врата му? — попита Стефани.
— Прилича на родилно петно — отговори Рик. — Доста голямо при това.
— И защо срещата е проблем? — поиска да знае тя. — Допускам, че вечер тук често идват служители на института.
— Мартин работи при нас по един специален проект. Проблемът е, че идването му тази вечер не е заявено предварително. Би трябвало да сме екип, а нямахме никаква представа, че смята да води тук този човек. От охраната са ги забелязали и ми позвъниха. А аз реших да се обадя на теб.
— Ще ми кажеш ли защо?
В тъмното помещение седяха още двама охранители и нейният приятел й хвърли бърз поглед: Не тук и не сега. Но все пак каза:
— Проблемът е, че са влезли през служебния вход.
Което вероятно означаваше: без метални детектори и минимална охрана.
— И ти нямаш представа кой е другият мъж и какво прави тук?
Рик поклати глава.
— Имаш охрана, винаги можеш да повикаш полиция…
— Предпочитам теб.
Стефани разбра. Понякога отплащането за сторена услуга можеше да се окаже твърде досадно.