— Още са там — чу гласа на Рик в ухото си. — Върви право напред и при първия ъгъл завий надясно.
Тя се намираше в полутъмен коридор, тук-там осветен с по някоя самотна крушка. Между плътните сенки се виждаше, че това е строителен обект. Рик й бе обяснил, че тази част от музея някога се ползвала като мазе, макар да се намираше на равнището на земята. Близо година била затворена за ремонт, след който щяла да бъде превърната в допълнителни офиси. Тя бе проникнала вътре от срещуположния край спрямо вратата, от която бяха влезли двамата мъже, като идеята беше да се доближи колкото бе възможно повече, за да открие какво бяха намислили, преди охраната да ги арестува. Всички изходи от сградата бяха затворени и пазачите само чакаха сигнала й, за да се намесят.
В строителния обект нямаше работещи камери. Бяха поставили заграждения, за да не влиза никой вътре, но двамата мъже ги бяха заобиколили. Вероятно онова, което търсеха, се намираше тъкмо тук. Стефани беше леко притеснена, но си каза, че Мартин Томас е в безопасност, докато другият мъж имаше нужда от него. Или поне това се опитваше да си внуши.
Тя запристъпва внимателно напред през лабиринта от жици, тръби, въздухопроводи и всякакви строителни инструменти към мястото, където Рик й бе казал да завие надясно. Чуваше гласовете на двамата, които отекваха от голите стени. Може би бяха дошли тук, за да избегнат изцяло камерите? Наличието на оръжие у единия обаче човъркаше съзнанието й. Слава богу, тя също беше въоръжена — служебната берета си беше в кобура под сакото. Някога бе отказвала да носи оръжие, но с времето се бе научила да играе на сигурно.
Би трябвало да не вдига шум по бетонния под, но отгоре имаше слой пясък, стърготини от гипсокартонените стени и всякакви отпадъци, които скърцаха под краката. Тя се замисли колко солидно бяха построени тези сгради. Конкретната се издигаше на това място от 1910 г., като за това време бе ремонтирана и преустройвана безброй пъти, за да се адаптира към нуждите на един непрестанно изменящ се свят.
Стефани се приближаваше до гласовете, като накрая се озова до въпросния ъгъл с голи стени от гипсокартон.
— … оценявам какво правиш, честна дума.
— Отдавна работя тук, но трябва да ти кажа, че ако някой се задържа на това място, то не е заради заплащането — отвърна друг глас, явно на Томас.
— Златните монети, които ти дадох, ще ти свършат добра работа. Ето още три за труда тази вечер.
В тъмното иззвънтя метал.
— Тези са доста редки — каза Томас. — Лично се поинтересувах. Търсиш още злато, нали така?
Няколко секунди минаха в мълчание.
— Мога да ти помогна — продължи Томас.
— Какво точно искаш от мен?
— Дял от изгубеното съкровище на Конфедерацията, което издирваш.
16
Грант огледа преценяващо Мартин Томас. Може би бе подценил библиотекаря. Даян го бе уверила как човекът щял да окаже пълно съдействие, запленен от факта, че тя беше съпруга на американски сенатор и член на управителния съвет на „Смитсониън“. И наистина, до момента Томас бе изпълнявал всичко, което му се кажеше.
Пътуването до Арканзас се бе оказало важно. Очевидно все още бродеха стражи. Но къде? Никой не знаеше със сигурност. От архивите на ордена бяха оцелели отделни късчета, които обаче бяха достатъчни, за да разбере Даян, че Вещерският камък се съхранява от човек на име Тери Морз, чийто род поддържал вековни връзки с рицарите. И тя бе предложила на Томас да хвърли един поглед на място — нещо, което библиотекарят на драго сърце бе изпълнил. Те си бяха мислили, че появяването по онези места на човек от „Смитсониън“ ще отвори иначе заключени врати, но се бяха излъгали. И все пак научиха нещо полезно: стражът беше все така на поста си.
Предупреждението с провесеното чучело, при това надупчено от куршуми, беше стар номер на ордена за прогонване на нежелани гости. То до такава степен бе разтърсило Томас, че човекът бе духнал, без да научи кой знае какво. От него се искаше да тръгне по следите на онази експедиция от 1909 г., за да установи дали е възможно да се открие златно съкровище. Но явно Тери Морз все още гледаше сериозно на работата си. Затова впоследствие бяха прибягнали до услугите на професионалисти, които да се възползват максимално от лоялността на Морз, представяйки се за членове на ордена. Като замисъл не беше зле и Грант се надяваше всеки момент да получи телефонно обаждане, че Вещерският камък е намерен. Сега основният му проблем беше досадното нищожество, което стоеше насреща му.