Застана до прозореца и каза:
— Всички вие, младежи, които минавате оттук, сега сте това, което бях някога аз.
— Колко поетично — отвърна тя.
— А мога ли да ви помоля да допълните стиха?
— Това, което съм сега, ще бъдете и вие един ден, затова подгответе се да тръгнете след мен.
Точните думи. Това беше епитафия, която бе видял преди години върху стар надгробен камък, и текстът се беше запечатал в съзнанието му. Но с него беше така. Трудно забравяше каквото и да било. Подробностите оставаха завинаги в паметта му — една способност, която му беше много полезна в последно време. Първоначалната му уговорка с тази привлекателна жена бе да се срещнат на Десета улица, след като си тръгнеше от Замъка; тя трябваше да мине оттам точно в 4 следобед.
— Моля, елате с мен — каза му тя.
Той се качи при нея и затвори вратата на каретата, после се облегна назад, за да не се вижда от улицата.
— Още малко и щяха да ви открият — прошепна тя.
— Можеше и това да стане.
Той рядко изпитваше истинско чувство на страх и успяваше да запази спокойствие и пред най-голямата опасност. Но след като тя преминеше, си позволяваше да спре за момент, да си поеме облекчено дъх и да благодари на съдбата, че го е запазила жив. Както сега.
Жената пъхна верижката с медальона под палтото си. После подвикна на кочияша да тръгва и той плесна коня с камшика. Планът беше, след като приключи със секретаря Хенри, да се срещне с жената, за да приведат в изпълнение втората част от мисията му. Светският сезон във Вашингтон вече бе започнал — беше време за приеми, забави и балове. Събитието на вечерта в дома на министъра на военноморския флот Гидиън Уелс щеше да е обичайното пищно, разточително събиране на влиятелни хора. Близо 75 000 души живееха във федералната столица, като една трета от тях клоняха към Юга. Задачата му бе да присъства на приема в компанията на тази жена и да се оглежда и ослушва внимателно. В края на краищата това беше работата на един шпионин. Но тази задача вече бе станала неизпълнима. Нещата се бяха променили. Но поне ключът и дневникът бяха у него.
Не бе нужно да споменава на жената за сблъсъка си с капитана. За него щеше да докладва единствено на Джеферсън Дейвис. Но й дължеше благодарност, затова наклони леко глава на една страна и й се усмихна.
— Ангъс Адамс, госпожо.
Тя отвърна на усмивката му и каза:
— Мариана Маклафлин. Приятелите ми ме наричат Мери.
— Удоволствие е да се запозная с вас, Мери. Моите приятели ми казват Котън.
В настоящето
1
Западен Арканзас
Вторник, 25 май
13:06 ч.
Котън Малоун беше съсредоточил цялото си внимание върху съкровището.
Търсенето беше започнало преди три часа, когато го взеха от хижата, за да го откарат на трийсет километра на север, в самия край на националния парк „Уачита“. Една необятна зелена пустош, която като магнит привличаше природолюбители, но преди 150 години бе служила за убежище на разбойници и всякакви хора, преследвани от закона, тъй като хълмистият терен и гъстите гори предлагаха идеални скривалища.
Той подпомагаше Националния музей на американската история в едно начинание, в което с радост се бе включил. Обикновено старата му шефка Стефани Нел или го наемаше, или направо го принуждаваше да участва, но този път запитването бе дошло лично от директора на „Смитсониън“, който съвместяваше и поста председател на Върховния съд на Съединените щати; човекът му бе обяснил проблема, разкривайки достатъчно информация, за да провокира интереса му. Предложеният хонорар от 35 000 долара също беше повече от щедър. В интерес на истината, той би свършил работата и безплатно, понеже имаше слабост към „Смитсониън“.
Освен това много обичаше да търси скрити съкровища.
Горите, които го заобикаляха отвсякъде, покриваха пространството от каменистите плата на планините Озарк по северната граница на щата до заоблените върхове на Уачита на юг. Между двата им края се простираха долини, възвишения със зашеметяващи гледки, хребети, пещери и безбройни реки и потоци. Истински земен рай, който той никога преди не бе посещавал, и това беше още една причина да приеме задачата.
Малоун беше дошъл екипиран с технологии от XXI в. — магнитометър и джипиес тракер, както и с началните координати на експедицията. С помощта на джипиеса той намираше пътя си между дърветата, постепенно приближавайки се към мястото, което — ако имаше късмет — спътникът, кръжащ на хиляди километри в небето над него, щеше да отбележи като правилното.