— Ти не искаше ли да знаеш какво търсят?
— Искам.
Разумът й крещеше, че това бе работа за някой от агентите й. Но тях ги нямаше наблизо. А пък Томас водеше онзи човек към нещо. Време бе сама да стори същото, на което учеше хората си. Да стисне зъби и да свърши работата.
Грант огледа възхитено тунела. Той знаеше всичко за него: 220 метра дължина, 1,20 ширина, 1,70 височина, построен през 1909 г. Бетонните му стени бяха с лек наклон навън и с почти гладка повърхност. Никой не си бе дал особен труд да ги направи водоустойчиви, затова стените и подът бяха подгизнали от влага, което усилваше усещането за клаустрофобия. Грант не страдаше от такива слабости. През всеки пет метра светеха лампи. Ако не бяха те, човек нямаше да може да види пръста си пред лицето, а долу сигурно гъмжеше от плъхове. Той бе чувал как хората от поддръжката ходели на лов за гризачи, а веднъж дори се бе престрашил да навлезе няколко метра навътре откъм страната на Замъка. Това беше едно от предимствата да си син на уредник в „Смитсониън“.
Разбира се, Мартин Томас не знаеше нищо за това. За библиотекаря той — Грант — беше просто приятел на Даян Шъруд, който плащаше в злато. Колко монети му бе дал досега? Поне десет, без да се броят разноските за пътуването му до Арканзас. Той се запита как ли би реагирала Даян на опита на Томас да ги изнудва. Доколкото я познаваше, сигурно би му дала всичко, което поискаше. В края на краищата имаше достатъчно. Но самата мисъл за подобна мекушавост караше стомаха му да се преобръща. Той сам бе открил това състояние и нямаше никакво намерение да го дели с новоприсъединили се загубеняци.
— Откъде знаеш за тунела? — попита го Томас.
— Баща ми е работил тук навремето.
— Никога не си го споменавал. Но това обяснява широките ти познания за „Смитсониън“.
Грант пресметна, че бяха навлезли поне сто метра навътре в тунела. Тук бяха сами. Стига приказки. Той извади пистолета. И дръпна спусъка.
Стефани напредваше през тунела. Наоколо цареше пълно мъртвило. Въздухът беше горещ, по челото й изби пот. Цяла плетеница тръби и кабели съединяваше Замъка с Природонаучния музей. Тя внимаваше да не се докосва до тях. Внезапен трясък разцепи тишината. Тя се спря.
Напред тунелът завиваше и двамата мъже оставаха скрити от погледа й. Пътят беше осветен от електрически крушки, защитени от метални решетки; сноповете кабели и тръби се губеха в далечината.
— Чуваш ли ме? — прошепна тя в микрофона, прикрепен за ревера й, като закриваше устата си с ръка.
Отговор нямаше. Което не я изненада — все пак беше под земята, заобиколена от тонове бетон. Ушите й пищяха от изстрела. Тя провери с ръка пистолета под сакото си и продължи да крачи слепешком напред. Колко ли беше разстоянието през Алеята? Няколкостотин метра със сигурност.
Стефани стигна до завоя и надникна зад ъгъла. На трийсетина метра напред имаше труп. Тя изтича и разпозна Мартин Томас, проснат по лице на пода. Струйка кръв бе потекла от дупката в тила му. Нямаше смисъл да го проверява за пулс — беше мъртъв. По дяволите! Тя бе сгрешила, мислейки, че най-добрата застраховка за Томас е фактът, че другият се нуждае от него. Очевидно случаят не беше такъв.
В далечината чу освобождаването на метално резе, последвано от глухо захлопване на желязна врата. Входът към Замъка. След което лампите угаснаха и отвсякъде я обгърна мрак. За миг усети, че я обзема паника, после се овладя. Стефани усещаше присъствието на трупа близо до себе си, но не можеше да го види. Както не виждаше вече и сноповете тръби и кабели, особено грубите ръбести скоби, с които бяха пристегнати на всеки няколко метра. На всичко отгоре тунелът беше пълен с живот, а местните обитатели със сигурност обичаха тъмнината.
Съзнанието й започна да прехвърля възможните по-нататъшни ходове. Можеше да си свети с мобилния телефон, но така щеше да разкрие присъствието си пред стрелеца. Цялата инфраструктура на тунела беше групирана по протежение на едната му стена, така че тя би могла да се добере обратно до музея, придържайки се с ръка към другата стена.
Светлините отново се запалиха. Стефани примигна няколко пъти, докато зениците й се адаптираха. В тишината се чуха звуци. Ехото не позволяваше да се определи посоката, от която идваха. Тя стисна беретата в ръце, готова да я използва. Към нея се приближаваха стъпки.
Но откъде?
17
Касиопея наблюдаваше тримата мъже, докато заемаха позиции из стаята. В действията им нямаше мисъл и цел, което й показваше, че тези хора бяха аматьори. Наемници. Но все пак бяха съумели да използват Тери Морз като примамка за тях двамата с Котън и тя оценяваше усилието им.