— Познаваш ли тези хора? — попита Лия дядо си.
— Те са рицари.
— Не, не са — обади се Котън, който очевидно бе достигнал до същото заключение — че тримата бяха наемници.
Лидерът даде знак на един от колегите си да щракне няколко снимки на камъка с мобилния си телефон. Този, който даваше командите, беше нисък и набит, със сплескан боксьорски нос, редки зъби и гъста черна коса.
— За това ли сте дошли? — попита Котън.
— Именно. Но ти леко промени плана.
Нищо в цялата ситуация не изглеждаше наред. А обстоятелството, че Лия се бе озовала по средата на тази каша, особено тревожеше Касиопея. Тери Морз нямаше никаква представа с какво и с кого си имаше работа.
Мъжът приключи със снимките. Тя си каза, че ако можеше да сложат ръка на всички телефони в стаята, това би било най-прекият път към целта.
— Направих, каквото искахте от мен — каза Морз. — Докарах ги тук.
— Да, така е — съгласи се мъжът. — Браво на теб. И така, кажете ми какво правите вие двамата тук?
Котън вдигна рамене.
— Никога не бяхме идвали и си казахме, че една екскурзия по тия места ще ни освежи.
Лидерът се изсмя.
— Ти си бил голям комик.
— В хижата, където сме отседнали, изнасям дневни и вечерни представления. Мога да ви уредя с билети.
— Чух ви, когато си говорехте в къщата. Какво правят тук двама федерални агенти?
— Ние сме от Службата за преброяване на населението. Събираме информация.
Лидерът сграбчи Лия и опря пистолета в шията й. В погледа на момичето се изписа ужас.
— Не пипай внучката ми, дяволите да те вземат! — изрева Морз.
— Затваряй си устата!
Морз се хвърли напред. Но един от другите двама го изпревари. Мъжът стовари дръжката на пистолета си в слепоочието му и го просна на пода, стенещ от болка. Лия извика от уплаха.
Котън вдигна ръце, преструвайки се, че се предава.
— Няма нужда от тези неща. Можем да се разберем.
— Тогава отговори на въпроса ми.
Пистолетът остана допрян до шията на момичето. Касиопея реши да пробва с истината.
— Както сте чули, ние сме федерални агенти и провеждаме разследване по поръчка на американското правителство. А вие сте здраво загазили.
— Това не е достатъчно.
Морз се опита да се надигне от пода; главата му беше замаяна и стоящият до него мъж лесно го върна с един ритник в изходна позиция. Пчелите си жужаха все така равномерно, без да се интересуват от чуждото присъствие.
Касиопея си представяше какво е станало. Те се бяха появили, показали бяха правилното ръкостискане, използвали бяха верните думи и с Тери се бяха заговорили за миналото и за ордена. Тя не познаваше Тери Морз, но той определено изглеждаше свестен човек, посветил живота си на дълга, завещан му от неговия баща. Доста абсурдно наистина, но поне осмисляше съществуването му. Докато понякога тя самата не можеше да каже на кого принадлежеше животът й. За щастие, имаше Котън, на когото да разчита за помощ. Докато Морз беше съвсем сам, ако не се броеше Лия.
— За последен път ви питам — каза лидерът. — Защо сте тук?
Пистолетът оставаше плътно опрян в шията на Лия. Тя се взря в очите на момичето и видя там повече решителност, отколкото страх. Лия имаше кураж. Също като дядо си.
— Дойдохме и за този камък — добави Котън.
Което беше лъжа, но звучеше правдоподобно. Всъщност тя твърдо вярваше, че това е правилният отговор на въпроса.
— Кой ви праща?
— „Смитсониън“.
Касиопея ги наблюдаваше внимателно, после срещна погледа на Котън. Разбраха се мълчаливо, зелените му очи се присвиха в знак на съгласие. Двамата разчитаха взаимно мислите си и Касиопея знаеше точно какво се иска от нея. Стар номер, но вършеше работа. И тя възкликна:
— Не искам никой да пострада.
Лидерът се обърна и я изгледа, без да пуска Лия.
— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш.
Тя беше застанала до един от кошерите. Кутиите бяха сковани от тънки дъски и не биха издържали на удари и блъскане.
— Не се правя на герой — продължи тя. — Аз съм просто служител на заплата. Мога да ти разправя подробно защо сме тук.