Алекс и Ванс не бяха приятели. Единият беше сенатор, другият — конгресмен. И макар двата органа на теория да бяха равнопоставени, всички знаеха, че това не е така. Всеки сенатор притежаваше толкова власт и политическо влияние, колкото председателя на Камарата, независимо дали този факт беше по вкуса на въпросния председател или не. И така, какво правеше Ванс тук?
Преди години, още като нов градски съветник в Меривил, един човек се бе оплакал, че няколко служители от пътното управление не работели целия ден. Вместо това излизали с камиона из гората, за да пият бира и да пушат цигари поне по два часа. Тогавашният му пост беше първият му опит на изборна длъжност и Дани бе решил да направи добро впечатление, затова един ден се скри в гората и зачака. Точно както му бяха казали, се появиха трима служители на пътното, запалиха цигари и извадиха бири. Той носеше фотоапарат и щракна няколко кадъра. Онова, което най-много го шокира, бе, че с тях е и ръководителят им — човек, когото лично бе уредил на работа, за да направи услуга на свой поддръжник. Дани с лекота би могъл да издейства уволнение и на тримата, но вместо това излезе от шубраците, дръпна халката на една бира и си поговори с тях какво може и какво не може да се върши в работно време. След този случай те станаха най-добрите служители и бяха вечно благодарни на градския съветник Дани Даниълс.
Той се съмняваше, че с Лушъс Ванс би могъл да се разбере така. Затова остави бележника в колата и излезе навън. Дани пресече улицата и потърси с поглед една пряка пътека през поляната. Познаваше я добре — тя извеждаше до билото на нисък хълм зад границите на имота, зад който минаваше река. Някъде там неговият приятел бе паднал и намерил смъртта си. Алекс наричаше гората свой офис — място за усамотение, далече от медиите и любопитната публика, където можеше да си запали лулата и да размишлява.
Като дете и юноша Дани бе прекарал много нощи в планината. Баща му беше страстен ловец, майка му — родена и израснала в Апалачите. Той обичаше подгизналия от влага мрачен свят на тъмните гори, острата миризма на мокра пръст във въздуха. Още отдавна се бе научил да не се бои от нищо, просто да си дава сметка за опасностите. Този принцип му бе служил добре и в политиката.
Дани намери пътеката; под краката си нагоре по склона усещаше мек килим от борови иглички. Въпреки мрака и лошото време успяваше да различи завоите. Слава богу, нощното му зрение се беше запазило след годините държавна служба.
Лек ветрец повя между клоните на дърветата, в далечината се чуваше шумът на реката. Излая куче, планинските склонове отвърнаха с ехо. Щурци се обаждаха като фон на останалите звуци. Докато живееше в Белия дом, той обичаше нощното усамотение; още се носеха легенди за ранните му сутрешни обаждания до сънени сътрудници. Между клоните на дърветата видя светещите прозорци на къщата и се надяваше стъклената стена в салона да е оставена без спуснати завеси.
Това не би било необичайно, като се имаше предвид, че на километри пред прозорците се ширеха само гори.
Дани стигна до място, обрасло с папрати, откъдето можеше незабелязано да огледа къщата. Пристъпи внимателно напред, като се ослушваше дали някой от охраната не бе решил да надникне в задния двор. За негов късмет, листата на дърветата, макар и мокри, тук бяха редки. Той с лекота стигна до дънера на едно старо дърво, откъдето ясно се виждаше задната фасада на къщата. Това беше лудост, но Дани не можеше да се сдържи. За пръв път от месец насам се чувстваше истински жив.
Дъждът падаше във вид на мъгла, която се задържаше по пролетните листа над главата му и почти не стигаше до него. Дани с радост констатира, че френските прозорци на къщата не са закрити от капаци или завеси, а осветеният салон се вижда изцяло.
Той видя трима души. Даян, Ванс и още някакъв мъж. На средна възраст, с рижава коса и мустаци, с костюм, но без вратовръзка. Лицето му беше непознато. Дани не чуваше нищо от разговора им, но ги наблюдаваше, седнали с чаши в ръка. Всички алармени системи в мозъка му се включиха едновременно: Тревога! Никакво обяснение не му хрумваше за тази среднощна среща. През целия си съзнателен живот той бе свикнал да мисли като човек, заобиколен от врагове. Наричаше това оправдана параноя. Но този страх от неизвестното бе запазил рефлексите му бързи. А в случая нямаше никакво съмнение, че във влажния нощен въздух бе надвиснала заплаха.
Заедно с цял куп въпроси без отговор.
19
Стефани се взираше и в двете посоки на тунела, а дулото на пистолета следеше погледа й. Откъм музея се зададе мъжка фигура.