Тя се спря и му направи знак да стъпват тихо. Стиснала в ръце беретата за всеки случай, тя го пусна да мине напред, защото знаеше пътя.
— В ротондата е, точно пред Залата на регентите — прошепна в ухото й той. — Там няма нищо с историческа стойност. Аз самият съм подреждал експонатите.
Но очевидно Рик се лъжеше.
Грант се спря в ротондата и възхитено я огледа, припомняйки си как едно време бе обикалял тези стаи. Допреди двайсет и пет години в това осмоъгълно пространство без прозорци се бе помещавал секретариатът на института. Тогава, както и сега, то беше пълно с бюра, столове и канапета и бе служило като преддверие към съседния кабинет на секретаря и към величествената Зала на регентите. По онова време обаче витрините не бяха много, а специално тази, инкрустирана със злато, която заемаше почти цяла стена, я нямаше. Старинна лампа беше оставена да свети върху дървена маса. Той се приближи и прочете табелката, поставена най-отгоре.
С. Дилън Рипли, осми секретар на института „Смитсониън“ някога бил възхваляван за „почти магическото си усещане за перфектния символичен жест“. Той никога не подценявал важността на символиката и церемонията. За встъпването му в длъжност като секретар през 1964 г. неговият предшественик Ленърд Кармайкъл поставил началото на обичая за връчване на церемониалния ключ на новия секретар. В допълнение Рипли поръчал изработването на още два церемониални атрибута, които често се срещат във висшите учебни заведения: Жезъла и Нагръдния знак. Тези три предмета със специална символика се свързват по уникален начин с института „Смитсониън“.
Грант гледаше замислено жезъла, нагръдния знак и най-вече церемониалния ключ, като потрепваше леко с пръсти по стъклото на витрината. Беше голямо — може би метър и петдесет на метър и петдесет. И дебело. Но не непробиваемо.
Той се дръпна крачка назад, насочи пистолета си и дръпна спусъка.
Стефани огледа коридора. Мъжът не се виждаше никъде, вероятно се намираше някъде в обширното помещение в другия край. Изведнъж той се появи в полезрението й, насочил пистолета си към нещо. Чу се изстрел. После звън на строшено стъкло. Явно бе открил онова, което търсеше.
Тя погледна към Рик и той й кимна с глава. Стефани се провикна:
— Аз съм агент на Министерството на правосъдието. Хвърли оръжието и остани на място!
Мъжът се извърна с лице към нея, помисли за миг, после вдигна пистолета и изстреля два куршума в нейната посока.
Грант се дръпна встрани, за да не се вижда откъм коридора.
— Всички изходи са затворени — чу се отново женски глас. — Няма как да избягаш. Хвърли оръжието!
Той стисна зъби и усети как самообладанието го напуска. Този път склонността му към риска го бе подвела.
Тя правосъдието ли каза?
Грант прибра от витрината онова, за което бе дошъл, после надникна зад ъгъла към коридора, откъдето идваше гласът, и за миг зърна нечие лице, което се скри в една от вратите. Той изстреля още два куршума нататък.
Стефани се извъртя и събори Рик на пода, после се просна до него. Куршумите се забиха в стената точно на мястото, където бе стояла, и проникнаха със свистене в галерията от другата страна.
— Стой тук! — каза тя на Рик. — На пода!
Той й кимна в знак на разбиране и тя се надигна на колене, като рискува да надникне зад ъгъла към дъното на коридора. Не се виждаше никой.
Стефани се изправи и тръгна към ротондата, готова във всеки момент да се скрие в някоя от отворените врати на офиси от двете й страни. Още три метра до целта. Тя се ругаеше наум, че бе позволила нещата да стигнат дотук. Придвижи се до края на коридора и надникна в ротондата. И там нямаше никой. Витрината на един от шкафовете с експонати беше разбита, в дървения му гръб се виждаше дупка от куршум. От осмоъгълното помещение водеха множество врати във всички посоки.
— Този път недей да спориш с мен. Вдигни охраната по тревога и повикай полиция. Предполагам, че единственият изход от тук е през двойните врати.
— Точно така. Останалите водят към офиси и заседателни зали.
— Остани на място.
Стефани се втурна да гони убиеца, следвайки единствения възможен път за бягство, който я изведе във вестибюл с бели стени, от който стълбище водеше към долния етаж. Тя се спусна бързо и безшумно, като се придържаше близо до парапета, и се озова на приземния етаж, потънал в призрачен полумрак. Вдясно от нея беше главният вход на сградата откъм Алеята, а право насреща — входът откъм улицата. Мъжът не бе избягал през нито една от тези врати — това би задействало алармата. Затова тя се обърна наляво и се огледа.