Движение привлече вниманието й. Тя се взря с присвити очи в сенките и видя мъжа точно в мига, когато той вдигна оръжието.
Грант чу как женският глас казва на някого да вдигне по тревога охраната и да повика полиция. После видя преследвачката си — с посивяла руса коса, въоръжена, тя залегна зад една ниска преградна стена във фоайето, близо до изхода към Алеята.
Той бе приклекнал в Аулата между редицата мраморни колони, поддържащи втория етаж. Трите големи френски прозореца зад гърба му не предлагаха изход; бяха заключени и с решетки. Грант познаваше всяка педя от сградата. Единственият път за бягство беше вляво, през сводестата врата, след това по късия свързващ коридор към Шърмър Хол.
Преследвачката му бе заела позиция на петнайсетина метра от него и за да стигне до коридора, той трябваше да пробяга разстояние от десетина метра. Оттам нататък щеше да е в безопасност. Но извън прикритието си той беше лесна мишена. Чу далечен вой на сирени и допусна най-лошото.
Грант насочи пистолета и изстреля два куршума към нея, които рикошираха в стените. След това се затича към коридора, който щеше да го отведе към спасението му.
Стефани бе залегнала зад дебелата стена; над главата й изсвириха куршуми и изчаткаха по железния парапет на стълбището зад гърба й. Надяваше се да задържи мъжа до идването на подкрепление. Далечният вой на сирени беше добър знак. Тя надникна иззад укритието точно в мига, когато той изтича през двойната врата с надпис „Към Шърмър Хол и Трапезарията“. Стефани хукна след него.
Пронизителен електронен звук разцепи въздуха. Противопожарна аларма? Това не беше добре. Вдясно от нея имаше осветен знак за авариен изход. Тя се затича към отворената врата и видя, че излиза на метално стълбище, водещо към врата за навън.
От мъжа нямаше следа. За щастие, Стефани бе успяла да го види отблизо. Около трийсет и пет годишен, с правилен нос, квадратна брадичка, широка челюст, къдрава коса. Тя се върна в главната зала. Вдясно от нея с трясък се отвориха врати и вътре нахълтаха служители от охраната. Алармата спря да вие.
Тя им разказа за случилото се и мъжете се пръснаха в две посоки, някои към уличния изход и парка, другите навътре към Алеята с музеите. Но тя знаеше, че шансът да открият натрапника е твърде малък. Очевидно той от самото начало знаеше точно какво иска и как да избяга от там.
Стефани се изкачи обратно по стълбите към ротондата, където я чакаше Рик. Двама охранители дойдоха при тях. Тя погледна отново разбитата витрина — огромно чудовище, лъщящо от позлата. Пред него бяха разпръснати стъклата.
— Знаеш ли какво е търсил? — попита тя Рик.
— Сега разбирам точно за какво е дошъл.
20
Даян беше все така ядосана на брат си, който поздрави Лушъс Ванс, сякаш бяха първи братовчеди, които не са се виждали от години. От угодническото му държание й се гадеше. Ванс беше просто държавен служител. Властта му беше — в най-добрия случай — преходна. Колко председатели на Камарата на представителите си бяха отишли заради скандали? Много. Почти половината избрани на този пост са го заемали малко повече от година. Един — броени часове. Баща й им казваше „гастрольори“. Даян не изпитваше уважение към политиците. Особено в съвременната им разновидност — политиците на XXI в., които се грижеха повече за собственото си оцеляване, отколкото да свършат нещо полезно. На теория Ванс не беше по-добър от останалите, но все пак имаше нещо привлекателно в необузданата му амбиция — едно качество, което така липсваше на Алекс.
— Сядай — каза брат й. — Имаме да говорим за много неща.
Ванс бе поискал тази среща, след като разбра, че е поканен на погребението, и тя се бе съгласила. Стенният часовник показваше 11:20 вечерта. Само тя и Кенет бяха тук, ако не се брояха Ванс и двамата души от охраната му.
— Още веднъж, Даян, приеми най-искрените ми съболезнования. Макар с Алекс никога да не сме били приятели, не бяхме и врагове. Той служи дълги години на щата си и ще липсва на всички. Много ме е яд, че така се случи.
Ванс се беше настанил удобно в едно от креслата. Тя и Кенет седяха срещу него. Ванс едва мърдаше устните си, когато говореше.