Кенет изглеждаше в еуфория. Даян също беше доволна. С години бе слушала тирадите на Алекс за Конгреса и злоупотребите му с власт, и как Сенатът ставал все по-негоден да си върши работата, и как нищо не можело да се направи по въпроса.
Всъщност можеше. Една идея, дошла на мъдреците от Юга много отдавна, която те така и не бяха успели да приложат. Вместо това се бяха оставили да бъдат подмамени по най-глупашки начин да се отделят от Съюза и да започнат гражданска война, която позорно бяха загубили. Томас Джеферсън беше казал: „По един малък бунт от време на време е хубаво нещо, толкова необходимо в света на политиката, колкото бурите във физическия свят“.
И беше прав. Но всичко зависеше от формата на бунта.
— Как се чувстваш? — попита тя. — Скоро ще станеш най-могъщият човек в държавата.
— Да — отвърна той. — Благодарение на теб.
Поговориха още двайсетина минути, после брат й си тръгна — трябваше да се връща в Нашвил. Кенет никога не си бе падал по окръг Блаунт, а и тя не му бе предложила да пренощува там. Предпочиташе да го държи на 300 километра от себе си. Ванс още не си бе тръгнал, а наближаваше един през нощта.
— Да се поразходим отвън — каза й той.
Двамата излязоха на мократа веранда. Дъждът най-после беше спрял.
— Страхотно е тук — каза той. — Къс от рая.
— Смятам да продам къщата.
— Наистина ли? Не предполагах, че толкова я мразиш.
— Тази част от живота ми приключи. Алекс го няма вече. Време е да гледам напред.
Даян чу движение долу в ниското и се надвеси над парапета. В смътната светлина на лампите от верандата видя фигура на мъж, нагазил в ниската трева на задния двор, близо до линията на дърветата. Зад него беше гората — огромно черно петно, което се простираше без прекъсване на километри, чак до хоризонта. Ванс също бе видял мъжа и се провикна:
— Проблем ли има?
Тогава тя се сети, че това е единият от агентите на Тайните служби, който обхождаше периметъра.
— Не, сър. Просто исках да хвърля един поглед.
— Имаше ли причина?
— Стори ми се, че чух нещо.
21
Дани замръзна на място, притиснат до мокрия дънер. Агентът от охраната на Ванс беше застанал на няколко метра от него, в края на осветената част от двора. Той го чу да казва: „Стори ми се, че чух нещо“, и се запита докъде ли би стигнал, за да задоволи любопитството си.
— Какво те притеснява? — попита Ванс от верандата.
— Твърде тъмно е тук. Дори да има някой, не се вижда. Съветвам ви да се приберете вътре.
— Тук е така — обади се Даян. — В планината сме. И да си чул нещо, сигурно е енот или сърна. Имаме и мечки.
Отговор нямаше. Дани знаеше правилата. Агентът не беше там, за да обсъжда ситуацията с клиента, още по-малко да спори с него. Трябваше просто да си върши работата. Да си член на охранителен екип — това изискваше специални личностни качества, равни части бодигард, дипломат и довереник. От друга страна, да ползваш охрана означаваше винаги да има други хора около теб. Трябваше да съгласуваш, да се извърши необходимата подготовка. Запита се дали идването на Ванс бе планирано, или беше въпрос на каприз. Това имаше значение за охраната.
Дани наблюдаваше агента, застанал неподвижно в двора, с лице към него. Разделяше ги стена от черен мрак. Щеше да бъде в безопасност, стига да не издадеше звук или мъжът да не пристъпеше още няколко крачки напред.
— Всичко е наред — обади се Ванс. — Върни се отпред. След малко си тръгваме.
Агентът се оттегли. Дани чак сега забеляза, че бе затаил дъх.
Даян беше застанала до Ванс.
— Липсваше ми — каза й той.
Минали бяха месеци от последната им среща. Връзката им бе започнала преди две години. Кенет ги бе запознал, за да може тя да му обясни необходимото, и Ванс мигновено се заинтригува. Отначало Даян си мислеше, че Ванс само се прави, че й угажда, колкото да се сближи с нея, но после видя, че любопитството му е искрено. Бракът с Алекс беше лишен от интимност. Срещите с Ванс бяха малобройни и винаги на места, далече от Вашингтон и окръг Блаунт. Тя не хранеше никакви илюзии. Човекът беше женен, с три деца, ветеран с девет мандата като член на Конгреса, сега председател на Камарата на представителите. Той не би допуснал да загуби всичко това. Нито пък тя го искаше.