Выбрать главу

Цялата история беше твърде интригуваща.

Един библиотекар в отдела за справочна литература на име Мартин Томас се бе разровил в малко проучен до момента масив от стари карти, бележки и дневници, съхранявани в архива на „Смитсониън“. Документите бяха за служебно ползване и описваха в подробности някакво разследване, проведено през 1909 г., което също бе включвало експедиция до западните територии на Арканзас. Нищо не бе излязло от това, освен че ръководителят й бил убит, когато някакви местни ловци го помислили за елен. Възможно бе да е било и нещастен случай, но Малоун не мислеше, че един шериф няма да се погрижи най-напред за своите хора.

Това означаваше, че всичко, което не биваше да се знае от външни хора, се покриваше.

По джипиеса в ръката му пробягваха числа. Той коригира посоката и продължи да крачи напред. Бе прекарал предишните три дни във Вашингтон, ровейки се в същите записки, които бяха привлекли вниманието на Мартин Томас. За което имаше благословията лично на директора. Бе чел надълго и нашироко на какво би могъл да се натъкне тук. В по-нови бележки, написани от самия Томас, се описваше конкретен ориентир — дървото X — заедно с точните му координати. Един любезен служител в хижата му бе дал допълнителна информация, включително описание на местността, където се намираше величественият бук.

Джипиесът в ръката му бипна. Ето го и него. Дървото се извисяваше поне на петнайсет метра над земята. Върху дънера му бяха изрязани с нож 65 фигури. Той знаеше това, понеже Томас бе идвал тук преди месец и ги бе броил. Но наред с тях бе видял и още нещо. Чучело на мъж без глава, надупчено от куршуми, било провесено над пътеката от клон на дърво, сякаш след линч, и краката му се люлеели над купчина гилзи от ловна пушка. По дънерите на всички дървета наоколо били нарисувани с боя обърнати кръстове. От чучелото висяла връв, която стигала до гилзите под краката му.

Посланието било пределно ясно.

Махай се.

И свършило работа. Томас си плюл на петите.

Този път обаче на негово място бе пристигнал професионалист, свикнал да се излага на неприятности.

Малоун се приближи до дървото и видя изрязаните фигури. Прекара бавно пръст върху птица, камбана и нещо, което приличаше на кон без крака. Един ботаник от Природонаучния музей му бе обяснил, че кората на бука е тънка, гладка и бавно нарастваща, което я предпазва от напукване. Всяка резка с нож по нея се запазвала с десетилетия. Много от изрязаните фигури бяха пълни с мъх, други деформирани от годините. Но повечето се различаваха ясно. Той носеше в раницата си мека четка и започна да разчиства с нея лишеите, под които се разкриха още букви и символи. Искаше да ги изучи по-подробно, да поразсъждава върху възможните им тълкувания, но не те бяха важни в момента. Вместо това той се огледа наоколо за едно друго дърво.

И го видя. На десетина метра встрани. Висок червен дъб, с подрязани някога по неестествен начин клони, които оттогава бяха израснали нагоре като стълбове. Забеляза пътеката, която минаваше покрай основата на дъба, и насочи натам джипиеса. Трябваше да тръгне в права линия на север, по меридиана, минаващ през това място. Той се запита как преди десетилетия това е могло да бъде изпълнено по изчисления, без помощта на навигационен уред.

Малоун закрачи напред между дебелите дънери на дърветата. През пролетните листа на короните се процеждаше светлина; по земята танцуваха слънчеви петна. От горещината и влагата кожата му бе станала лепкава, сякаш завита в топла хавлия; това му напомни за детството в Централна Джорджия.

На двайсетина метра от дървото X видя купчина обли камъни, обрасли с лишеи. Бяха му казали да се оглежда за точно такава особеност в пейзажа. Той се наведе и разчисти с четката зелената покривка. Върху един от камъните в близост до земята откри издълбана цифрата 7. Едва се различаваше. Но не можеше да бъде друго.

Той повдигна камъка с размерите на топка за американски футбол и го преобърна в ръцете си. Мина го бързо с четката и видя две букви.

ЮИ.

Малоун беше чувал, че в тези гори имало много такива съзнателно поставени обозначения, които и се виждали, и оставали невидими за всички освен за най-наблюдателните. Тази купчина камъни беше перфектен пример. Тя не означаваше нищо, ако човек не знаеше какво търси. Той си спомни думите, които неговият дядо му бе казал навремето: