Най-отдолу имаше отпечатана табелка с описание на церемониалния ключ:
Традицията този ключ да се предава на новоизбрания секретар води началото си от 1964 г., когато постът се заема от С. Дилън Рипли, осми секретар на „Смитсониън“. Вместо полагане на клетва заемалият дотогава поста Ленърд Кармайкъл предложил церемония по предаване на ключа, подобна на онези, които се провеждат в много университети. По онова време директор на „Смитсониън“ бил Ърл Уорън, председателят на Върховния съд. Той връчил ключа на Рипли преди срещата му с управителния съвет на 23 януари 1964 г. Ключът, означаващ знание и опека, е подходящ като символ на „Смитсониън“. Изработен през 1849 г., този голям месингов ключ може би е отварял някоя от масивните дъбови врати на сградата.
До табелката беше сложена малка дървена кутия с капак; отвътре тя беше подплатена със синьо кадифе. Върху подплатата ясно личеше вдлъбнато очертание. Но ключ нямаше.
— А какво ще ни кажете за липсващия ключ? — попита един от полицаите, който също бе забелязал празната кутия.
— Изваден е за известно време от там — отвърна Рик. — Правим му копие.
— Имате ли представа защо този шкаф е единственият разбит?
— Може да е било случайно — обади се Стефани. — Бързал е да избяга.
— А вие сте тук, защото…?
— Помагам на приятел.
Тя се обърна и погледна Рик, който беше застанал от другата страна на ротондата. Той бавно кимна, за да потвърди думите й, като същевременно й благодари за частичната лъжа.
Чу се звън на мобилен телефон и всички видяха как Рик извади своя, отговори и бързо се отдалечи по коридора. Какво толкова важно имаше в един церемониален ключ, че Мартин Томас трябваше да заплати с живота си за него?
— Стефани!
Тя се обърна.
— Търсят те.
Те слязоха по спираловидното стълбище обратно до кабинета на Рик. От там той я преведе по тунела до Природонаучния музей. Когато стигнаха до трупа на Томас, видяха, че е покрит с чаршаф. До него стоеше човек от охраната. Рик бе заключил вратата откъм Замъка, а в другия край имаше още един охранител.
— Никой няма да влезе тук — каза й той.
Върнаха се обратно в библиотека „Кълман“, където бе започнало всичко. В музея беше тихо като в гробница. През деня тук беше пълно с хора, светлини и шумове. Рик бе казал, че след работно време в сградите не остават чистачи. Всичко се вършеше през деня. В библиотеката ги чакаше мъж. Приличаше на монах със снежнобялата си коса, обграждаща в полукръг голото теме. Пълен, с къси дебели крайници и торбички под очите, но известен с блестящия си ум.
Уорън Уестън. Председателят на Върховния съд. И директор на института „Смитсониън“.
— Радвам се да се запознаем — каза той, ставайки от стола, когато тя влезе в библиотеката.
Рик се обърна да си ходи.
— Не, моля ви. Останете.
— Трябва да се погрижа за Мартин. Ще се върна.
И той излезе.
— Боя се, че аз съм причината да сте намесена — обърна се Уестън към Стефани. — Беше ни нужна помощ и тогава чух, че с Рик сте приятели. Затова го помолих да ви се обади.
— След като намесихте и Котън Малоун. Бихте ли ми казали защо?
— Това е дълга история. Положението е сериозно. И като че ли взема трагичен обрат. Бях информиран за случилото се, затова реших за уместно да разговарям с вас.
— С цялото ми уважение, сър, проблемът не е мой. Тук съм само защото Рик ме помоли за помощ. Включих се слепешком и допуснах ситуацията да ескалира далече извън границите на разумното. Моята агенция се занимава с проблеми на националната сигурност. Случаят е от компетентността на ФБР или на вашингтонската полиция.
— Преди да дойда, разговарях с министъра на правосъдието. Той ме увери, че отряд „Магелан“ е поставен на мое разпореждане.
— Твърде самонадеяно от ваша страна.
— Давам си сметка и се извинявам.
Стефани знаеше какво се случва. Новият министър на правосъдието не се интересуваше от отряда, дори първоначално бе искал да го закрие. Дани бе предотвратил това, но макар отрядът да бе възстановен в стария си състав и със същия бюджет както при предишната администрация, тя не хранеше никакви илюзии. „Магелан“ вече не беше приоритет за Белия дом. Така че сега те просто й намираха работа, колкото да си запълва времето. Не че това не беше важно за нея. Бе далече от мисълта да омаловажава току-що случилото се със смъртта на Томас.