— Изисквам абсолютна дискретност — продължи Уестън. — Която вашата служба може да осигури. Като за момента искам трупът на Мартин Томас да бъде оставен на съхранение за около два дни, докато изясним нещата.
— Вие вероятно си давате сметка, че има извършено престъпление. Той бе убит. Би било равносилно на укриване на доказателства.
— Нещо, което — убеден съм — вашата служба върши редовно, когато решава проблеми на националната сигурност.
Тя долови подигравката в думите му.
— Как смятате да обясните отсъствието на Томас?
— Оставете аз да се погрижа.
Нямаше избор. Стефани извади мобилния си телефон и въведе кода. Апаратът беше специално модифициран за нуждите на отряда, за да набира директно криптирани линии. Когато от другата страна отговориха, тя каза:
— Имаме ситуация в Природонаучния музей, изискваща спешно разчистване. — Помълча за миг, после добави: — По мое нареждане. Ще ви чакат при входа откъм Конститюшън Авеню с допълнителни указания. Действайте!
Тя натисна бутона и прекъсна разговора.
— Впечатляващо — каза Уестън. — Допускам, че във вашата сфера на дейност често умират хора.
— Не толкова цивилни, принудени да вършат несвойствена работа. Предпочитаме да убиваме обучени противници.
По лицето му забеляза, че саркастичната й забележка е попаднала в целта.
— Предполагам, че си го изпросих. — Той й направи знак с ръка да седне и стори същото.
Стефани реши да превключи на по-дипломатичен тон.
— Моля да извините моята несговорчивост, но за разлика от вас аз действам на тъмно. А още не сте ми казали защо бе намесен Котън.
— Споделям разочарованието ви. Заемам поста председател на Върховния съд повече от двайсет години; допускам, че твърде дълго се задържах на него. Не съм пропуснал нито едно заседание на управителния съвет. Колко от моите предшественици могат да кажат това за себе си?
— И аз трябва да знам това, защото…?
По лицето на възрастния мъж се изписа раздразнение.
— Ясно — каза тя. — Държа се предизвикателно. Нещо, на което не сте свикнали с вашите подчинени. Само че аз не съм ви подчинена, не съм адвокат, застанал пред вас да защитава позицията си. А и имах тежка вечер.
— Мартин Томас не е умрял по ваша вина.
— А по чия?
— Нямах представа, че Томас ще бъде тук с онзи човек. Той сам се е изложил на опасност.
— Но ние видяхме пистолета му и го оставихме да прави каквото си иска. Трябваше да го спрем още тогава и сега обвинявам себе си за този пропуск.
— Моля ви, недейте. Поемам изцяло отговорността. Не съм дошъл да търся изкупителна жертва, а помощ.
— Е, добре. Млъквам и слушам.
— Всичко води началото си от отдавна минали времена, още отпреди Гражданската война. Тогава „Смитсониън“ е участвал в опасна игра. Секретар по онова време е бил Джоузеф Хенри, който е искал институтът да запази неутралитет като научна организация, която би трябвало да е над политиката. Но този негов благороден жест разгневил много хора. Трябва да се добави и фактът, че Хенри и Джеф Дейвис били близки приятели. По време на войната сме разполагали с толкова малко средства, че едва сме съумявали да си вършим работата. Към края сме били разорени. Тази ситуация ни е изправила пред някои дилеми. Мартин Томас е научил отнякъде за тях, а Даян Шъруд също проявява необясним интерес.
— Вие разговаряли ли сте някога със сенатор Шъруд за това?
— Да. Около две седмици преди смъртта му. Казах му, че неговата съпруга упражнява натиск върху наш служител. Тя би трябвало да подаде оставка като член на консултативния съвет. И той ме увери, че ще говори с нея. Но очевидно разговорът не се е състоял или пък тя не го е послушала, а сега и сенаторът, и Мартин Томас са мъртви.
— Томас не е бил докрай честен с вас.
И Стефани му разправи какво бе дочула от разговора за изгубеното злато на Конфедерацията, за книгата, която Томас смятал да напише, както и за дяла от плячката, който бе поискал.
— Затова не е казал на никого, че ще идва тук тази вечер и че ще води гост.