— Роднина на Малоун, така ли?
— Прапрадядо.
— А вие откъде знаете всичко това?
— Аз проучих родословното дърво на Малоун — обади се Рик Стам, който се бе върнал, докато Уестън държеше лекцията си.
— А какво е станало с онзи дневник?
— Първоначално Ангъс Адамс го предоставил на Замъка заедно с един ключ. Това било в деня на пожара през шейсет и пета.
— Същият, който бе откраднат тази вечер?
— Именно. Но при пожара изчезват и двата предмета. Ключът бил намерен случайно на тавана на Замъка през петдесетте години на миналия век. Докато дневникът липсва.
— Толкова по въпроса, че „Смитсониън“ все гледал да е неутрален и над политиката.
— Сега спазваме това — каза Уестън. — Но преди сто и шейсет години не е било така. Гражданската война е била време на изпитания за всички. Дори в отделни семейства лоялностите били разделени, та какво остава в правителствата или между тези стени…
— А къде точно е Котън? — попита Стефани.
— В Арканзас — отвърна Уестън. — Проверява нещо.
— Допускам, че ще ми обясните какво и защо.
— Абсолютно! Но засега нека се съсредоточим върху Даян Шъруд, защото нейният интерес към темата привлече вниманието ни. Нещо, което не знаете: между шейсетте и деветдесетте баща й Дейвис Лейн е бил директор на Музея на американската история. И бил натрупал значителен изследователски материал за Рицарите на Златния кръг. Господин Малоун прекара няколко дни тук, за да се запознае с него в нашия секретен архив. Записки от експедицията до Арканзас през хиляда деветстотин и девета и тази в Югозападните територии през хиляда осемстотин петдесет и четвърта.
— Имате ли представа защо дъщерята на Лейн проявява такъв интерес към това?
— Честно казано, не знаем.
— Допускам, че има някакво съкровище. Както го нарече Томас, изгубеното злато на Конфедерацията.
— Има такова и нашата институция от доста време се опитва да сложи ръка на него.
Стефани погледна към Рик.
— Има ли връзка между нашия убиец и госпожа Шъруд?
— Ако има, само Мартин би могъл да знае, а той нищо не е споменавал пред нас.
— Би трябвало да има връзка — обади се Уестън. — Но нека действаме внимателно. Тя е вдовица на член на управителния съвет. Както казвате, Томас може да се е опитвал да сключи сделка. Но не бива да забравяме, че тя го е потърсила, за да проникне в нашите архиви.
— А защо е засекретена тази информация? Та това отдавна е история.
— Последното нещо, което бихме желали, е институцията да се превърне в свърталище на иманяри.
— Да не говорим, първо, за скандала, ако се разчуе, и, второ, че държите да запазите съкровището за себе си.
— Госпожице Нел, за мен е важно да разберете в каква ситуация се намираме. Издръжката на „Смитсониън“ е над милиард годишно, а всичко тук се ползва безплатно от посетителите. Никога не сме събирали входна такса и никога няма да събираме. Хората си мислят, че федералното правителство ни плаща сметките. Това не е вярно. Конгресът покрива около седемдесет процента от разходите. Останалите трябва да ги набавим ние, а това са няколкостотин милиона долара годишно само за да излезем на нула. Тези пари идват от дарители, разпръснати по целия свят. Ако паричният поток бъде прекъснат, институцията е обречена. Да, бихме желали да се доберем до тези средства. И, не, не можем да си позволим скандал.
— Да видим каква е актуалната ситуация — каза Стефани. — Първо, през Гражданската война „Смитсониън“ е играл с двата края срещу средата. Второ, имате член на консултативен съвет, който може би е съучастник в убийство. После ваш библиотекар е бил убит, след като сте го изложили на опасност само за да запазите в тайна някакво съкровище на Конфедерацията.
— Винаги ли сте толкова несговорчива с хора, които искат помощта ви? — попита Уестън.
— Само с онези, които укриват информация от мен, както вие сега. Поне ми разкажете за откраднатия ключ.
Уестън кимна на Рик, който каза:
— Никой няма представа какво отключва. Някога всички ключалки в Замъка са се отваряли с подобни старинни ключове. Все още имаме една-две такива, но ключът не пасва на тях. Както пише и на табелката в шкафа, нашият секретар Рипли решил да го включи в церемонията. Дълго време ключът се намирал в кабинета на текущия секретар. Но това прекъснало преди трийсетина години, когато го изложили във витрината. Сега се ползва само при встъпването в длъжност на новоназначения секретар, като му се дава копие.