— Колко копия има?
— Три са у бивши секретари, едно у сегашния, а имам още четири в сейфа, които ще се ползват тепърва.
— И всичките еднакви?
— Аз лично съм ги правил.
— Кажи ми тогава защо онзи мъж е искал оригинала? Той пое огромен риск, като дойде тук да го вземе.
— За жалост, ето нещо, което очакваме вие да изясните.
— Господин председател, независимо какво ви е казал министърът, това е проблем от компетентността на правоохранителните органи, не на разузнавателна агенция. Извършено е убийство. Би трябвало да сезирате полицията и ФБР и да им окажете пълно съдействие.
— От правна гледна точка Замъка се намира във Федералния окръг. Местната полиция има юрисдикция само ако ние им я отстъпим. А ФБР идва само ако ги повикаме. Предпочитам да не намесвам нито едните, нито другите. Трябва да пазим това да не се разчуе… поне още малко време.
Стефани можеше да му откаже помощ, но това би предизвикало поредна вражда с новите й шефове. Сегашният министър беше президентски пудел, така че тя отсега знаеше кой ще загуби битката. А не можеше да води войни на всички фронтове, затова предпочете да стисне зъби и да приеме.
— Какво точно искате от мен?
— Да проведете щателно разследване. Да помогнете на Рик да намери отговори на въпросите си. И най-важното — да откриете убиеца на Мартин Томас.
— Сигурно си давате сметка, че има други хора, по-подходящи от мен да се справят с тази задача. И един от тях е Котън.
— Знам — отвърна Уестън. — Ще включим и него, когато се върне от Арканзас. Засега можете ли да задвижите нещата?
— Имате ли някакви идеи? — попита тя.
— За начало претърсете апартамента на Томас — каза Уестън. — От архива липсват неща, които не са в кабинета му. Искаме да ни се върнат.
— А откъде да знам какви са тези неща?
— Аз ще дойда с теб — намеси се Рик.
— А как да вляза в апартамента?
— Допускам, че можете да разбивате ключалки.
— Имам известни умения в тази насока.
Рик се усмихна.
— След като всичко приключеше тук тази вечер, двамата с теб бездруго щяхме да вземем Мартин с нас и да отидем да хвърлим едно око.
— Значи наистина си подозирал, че той те лъже?
— Не и преди да го видя с онзи мъж в библиотеката. Което беше още една причина да те повикам.
— Е, добре. Да видим дали има нещо там.
26
Малоун погледна часовника си. Скоро щеше да стане сряда. Какъв ден само! Започнал рано сутринта в една чудесна стая в планинската хижа. И завършил тук — в лепкавата жега на тази пролетна нощ в Арканзас, след като на два пъти го бяха нападали, стреляли бяха по него, а накрая го гониха и пчели.
— Какво представлява трезорът? — попита той Тери Морз.
— Там държат всичкото злато и сребро.
После Морз им разправи цялата история. Започна от втората половина на XIX в., когато стотици тайници били разкрити, а стражите били освободени от задълженията да ги охраняват повече. Рицарите на Златния кръг потъвали в забвение. Оставало някакво лоялно ядро, но било твърде малобройно, за да има някакво влияние. Идеята за ново отцепническо движение изглеждала като недостижима мечта. И така, било взето решение за окрупняване на богатството на ордена, за да бъде по-лесно управляемо и готово за ползване в подходящ момент.
— Това били времената на Клана — каза Морз. — Всички се занимавали с тях и с техните линчове и запалени кръстове. Лоши хора. Нямали нищо общо с рицарите.
Дядото на Малоун се бе разграничил по подобен начин от Ку-клукс-клан.
— Татко помогнал за пренасяне на голяма част от златото от тук до Канзас Сити, откъдето го поели други рицари — продължи Морз. — Каза ми, че копаенето ставало бавно и тихо, за да не бие на очи. Минали трийсет години, докато съберат по-голямата част на едно място.
— Ти не беше ли обяснил, че баща ти не умеел да разчита знаците по дърветата? — попита Касиопея.
— Не е знаел как. Но дошли рицари, които умеели.