— Имам един въпрос — каза Грейди.
— Чудех се кога ще стигнеш и до него. Оценявам търпението ти. Заради него, както и заради дискретността си, бе избран да изпълниш този върховен дълг. Искаш да знаеш как се казвам, така ли?
Грейди кимна.
— Аз съм Джеферсън Дейвис, бившият президент на Конфедеративните американски щати, а сега непомилван бунтовник, до живот лоялен на нашата велика кауза.
— Това е станало през хиляда осемстотин седемдесет и седма — довърши Морз.
— Джеферсън Дейвис лично е донесъл камъка, така ли?
— Бог ми е свидетел, че да.
Казаното от Морз по нищо не се различаваше от историите, които му бе разправял дядо му за събитията в Джорджия след войната — неща, които малцина по онова време имали привилегията да знаят. По онова време хората всъщност били способни да пазят тайна, защото имали чувство за дълг — както към дадена кауза, така и към принципите си.
— Джеф Дейвис е бил рицар високо в йерархията — каза Морз. — Може дори да се окаже, че е бил глава на ордена. Не знам. Камъните са били общо пет. Единият беше при нас, но нищо не ни е казвано за останалите четири.
— А как се озова от земята при пчелите?
Морз се засмя.
— Моят прадядо ги е поизлъгал. Тръгнал е след тях и два дни ги е следил в гората. Знаел е точно къде са заровили камъка. И е показал мястото на татко.
— А кой го изкопа?
— Аз. Преди около четирийсет години. Тогава както сега идваха разни хора да разпитват. Едни такива едва успях да прогоня и си казах, че само с плашене не става тая работа, скоро ще трябва да отупам някого или още по-лошо. Слава богу, не се стигна дотам. Но тогава реших, че камъкът ще е в безопасност, ако го сложа при кошерите.
Малоун оглеждаше изображението на телефона. Закачулената фигура вляво, с широката си роба с избродиран на ръкава кръст, приличаше на член на Ку-клукс-клан. Високата островърха шапка с лента обаче не пасваше. Освен това държеше кръста наопаки. Странно. Той отново прочете надписа на развален испански в горния десен ъгъл. Пътят е опасен. Отиди на 18 места. Потърси картата. Потърси сърцето. Разгледа привидно безразборните знаци и цифри, разпръснати около човека с робата. Извита линия, следвана от буквата „О“ в кръг. Още една извита линия, още едно „О“ в кръг. Всичко това водеше към сърце с написана в него цифра 4. После 8 — N — Р. Всичко това образуваше някаква поредица от подредени символи, които започваха от кръста и описваха нещо като път.
Или може би послание.
27
Стефани погледна часовника си. Минаваше полунощ. Двамата с Рик бяха отишли с неговата кола до жилищния блок в един комплекс, северно от града, където бе живял Мартин Томас. Качиха се на втория етаж и се спряха пред вратата на апартамент 2F.
— Мартин живееше сам тук — каза Рик. — Беше разведен, с три деца. — Той поклати глава. — Което може би обяснява алчността му. Все още не мога да повярвам какво се случи.
Стефани му съчувстваше. Тя неведнъж бе изпращала хората си на явна опасност, като повечето пъти те се бяха завръщали невредими. Имаше обаче и изключения и всяко от тях още смущаваше съня й нощем.
В музея бяха намерили две парченца тел. През годините Стефани бе усвоила някои умения, едно от които беше разбиването на ключалки. Беше изкарала курс в Куонтико, където нейните агенти се обучаваха заедно със служители от разузнаването. Тя хвана с една ръка топката на бравата, а с другата вкара вътре импровизираните шперцове. Отне й малко повече време, отколкото бе очаквала, но накрая бравата поддаде.
Тя отвори вратата. Рик напипа електрическия ключ и го щракна. Още нещо, което бе научила от опит: ако изобщо е възможно, не влизай в непозната стая, без да запалиш осветлението. Само идиоти се лутаха в тъмното. Апартаментът на Томас беше образец на ред и чистота. След кратък оглед установиха, че се състои от всекидневна, кухня, две малки спални и две бани. Повече от достатъчно за сам мъж. Онова, което търсеха, сякаш ги очакваше във всекидневната, която беше претъпкана с книги, разпилени навсякъде, и с обемисти тъмнозелени папки, поизбелели от годините и пристегнати с канап. Върху сгъваема маса беше поставен лаптоп.
— Тези папки са от нашия архив — каза Рик. — Виждам печата ни върху тях.
— Това ли са липсващите документи?
— Така изглежда. Дай ми една минута.